Историята на мястото е относително кратка. През 1923 г. Жак Мажорел купува 1,6 хектара земя до палмовата горичка на Маракеш, като на част от мястото растат тополи, свидетелство за наличието на влага. По-късно купува още имоти и имението става цели 4 хектара. През 1931 г. архитектът Пол Синоар построява кубистична вила, в близост до първата постройка, а ателието на художника заема приземния етаж. На първия етаж е общо пространство, в което Мажорел заживява. Балкони и пергола, вдъхновена от арабското изкуство, украсяват къщата през 1933 г.
Около обиталището си Жак Мажорел, който е запален по ботаниката, започва да изгражда градината си, която ще се превърне в неговото най-блестящо художествено произведение. Близо 40 години той не спира да я обогатява с нови видове растения, събирани от петте континента, за да я направи катедрала на формите и цветовете. Мажорел си кореспондира с хора от цял свят, също запалени ботаници, които му изпращат различни видове, които той успява да отгледа в Маракеш. Кактуси, палми, бамбук, туи, жасмини, агаве, кипариси, бугенвилеи, папрати се кръстосват, изложени на светлината и скрити в сянката. Кобалтовото синьо, с което Мажорел боядисва къщата си, вече е толкова известно и се нарича синьото на Мажорел – силно, дълбоко, наситено, то подчертава зеленината на растенията. Пространството става обиталище на птици, чиито песни се преплитат с бълбукането на фонтаните.
От 1947 г. градината е отворена за посетители, след като красотата и става известна и хвалена извън пределите на Мароко.
Магичното място обаче е и градина на ненаситно чудовище, тъй като Мажорел отказва да го раздели с бившата си съпруга при развода си през 1956 г. При автомобилна катастрофа губи крака си и множеството операции му костват цяло състояние. Така през 1961 г. е длъжен да отстъпи част от градината и ателието си. Следва още една катастрофа няколко месеца по-късно, Мажорел заминава за Франция и умира през 1962 г. Погребан е в Нанси в гроба на баща си. Градината запада.
Жак Мажорел е роден в Нанси през 1886 г. в семейството на забележителния дърводелец и дизайнер Луи Мажорел – основател на школата на Ар нуво заедно с Емил Гале. Жак израства в красивата артистична вселена на баща си, който е вдъхновяван от природата и от всичко, което повтаря природата. След три години следване на архитектура по желание на баща си, Жак се посвещава на първата си любов – рисуването. Пътуванията до френската област Бретан, до Испания и Италия откриват пред него мощта на светлината, а страстта му по ислямската култура идва след пътуването му до Египет през 1910 г., където той остава близо четири години. През 1917 г., след като е демобилизиран от армията по здравословни причини, пристига в Мароко по покана на генерал Лиоте – близък приятел на баща му. Бързо избягва от влажния климат на Казабланка в Маракеш – град оазис на цветовете, светлината и пазарите, показващи плодородието и щастието. След няколко пътешествия из Африка, за които Маракеш е добра отправна точка, той се установява в града заедно със съпругата си Анре Лонвил през 1919 г., първоначално в малка къщичка до медината, а по-късно в палата на пашата Бен Дауд. През периода 1919 – 1930 г. пътува осем пъти до южната част на Мароко, като теми на неговите рисунки стават селцата и пазарищата. Плод на тези пътешествия е книгата, издадена през 1922 г. « Jacques Majorelle, Carnet de route d’un Peintre dans l’Atlas et l’Anti-Atlas » (Жак Мажорел, Пътепис на художника в Атлас и Анти Атлас). А критиците определят рисунките му като екзотични и едновременно с това документални.
През 1966 г. дизайнерът Ив Сен Лоран и партньорът му Пиер Берже откриват красотата на градината на Мажорел по време на първото си пътуване до Маракеш. По време на престоя си я посещават всеки ден. Макар и отворено за хората, вече никой не се интересува от нея и двамата французи са единствените посетители. „Бяхме изкушени от този оазис, в който цветовете на Матис се смесват с тези на природата”, пише Ив Сен Лоран. Лоран и Берже разбират, че скоро градината ще остане в историята, защото на мястото ще бъде издигнат хотел. Правят всичко, за да предотвратят този процес и запазват мястото. През 1980 г. купуват градината и наричат мястото Вила Оазис.
Направени са системи за напояване. Видовете вече са 300, като през 1999 г. са били 135. Двайсетима градинари всеки ден се грижат за мястото. Ателието на Мажорел е превърнато в музей на бербеското изкуство, както и на колекциите на Лоран и Берже. „Намирам в градината на Мажорел неизчерпаем източник на вдъхновение и честно сънувам изключителните й цветове”, признава Ив Сен Лоран. Лоран умира през 2008 г. в Париж, а прахът му е разпръснат във Вила Оазис, където е поставена и римска колона – мемориал на дизайнера. От 27 ноември 2010 г. улицата на градината на Мажорел се казва Ив Сен Лоран.
Няма коментари:
Публикуване на коментар