Киото, Япония

Киото е историческото и културно сърце на Япония, разположено в регион Кансай на остров Хоншу. Градът е служил за императорска столица на страната в продължение на повече от 1000 години (от 794 до 1868 г.). Благодарение на своята огромна историческа стойност, Киото е пощаден от разрушения по време на Втората световна война, съхранявайки хиляди класически будистки храмове, шинтоистки светилища, традиционни дървени къщи (machiya) и дворци. Градът е дом на 17 обекта, включени в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО

Историята на Киото обхваща повече от хилядолетие, през което градът служи като имперска столица на Япония и се превръща в културното и религиозно ядро на нацията. Неговото минало е изпълнено с периоди на артистичен разцвет, опустошителни войни за власт и забележително съхранение. 
Основаване и Златен век: Хеян-кьо (794 – 1185 г.)

През 794 г. император Канму премества императорския двор в новопостроен град, наречен Хеян-кьо ("Столица на мира и спокойствието"). Градът е проектиран по правилна правоъгълна схема с широки улици, вдъхновена от Чан-ан, столицата на китайската династия Танг. Това е ерата на висшата аристокрация, в която процъфтяват класическата японска поезия, литература (като "Повест за Генджи") и изящните изкуства.
Епоха на шогуните и разрушения (1185 – 1603 г.)

С възхода на самураите реалната политическа власт се премества в Камакура, но Киото остава официална столица и дом на императора. Жестока гражданска война между враждуващи кланове (Войната Онин 1467–1477 г.) превръща града в бойно поле. Почти цялото Киото е опожарено и опустошено. В края на XVI век военачалникът Тойотоми Хидейоши реконструира града, възстановява храмовете и преначертава уличната мрежа. 

Периодът Едо: Мир и изкуство (1603 – 1867 г.)

Шогунатът Токугава мести политическото управление в Едо (днешен Токио), но Киото запазва ролята си на духовен и културен център. Замъкът Ниджо е построен е като резиденция на шогуна в Киото по време на неговите посещения в града. По време на този дълъг мирен период процъфтяват производството на коприна (Нишиджин), чаената церемония, театърът Кабуки и културата на гейшите. 

Benji Traveler: Киото, Що е то гейша. Гейша шоу, Япония

Benji Traveler: Киото, Замъка Ниджо джо, (Nijo-jo), Япония

Модернизация и загуба на статут (1868 г. – днес)

С Реставрацията Мейджи през 1869 г. императорът се премества за постоянно в Токио, с което Киото губи статута си на столица след 1000 години. За да избегне икономически упадък, градът се модернизира бързо. Построен е каналът от езерото Бива, който захранва първата комерсиална водноелектрическа централа в Япония.
Киото е първоначалният основен избор на САЩ за пускане на атомната бомба. Американският министър на войната Хенри Стимсън обаче настоява градът да бъде заличен от списъка с цели поради огромното му културно и историческо значение. Това спасява безценното наследство на града от разрушение. В плановете на американската армия през пролетта на 1945 г. градът е бил избор номер едно за пускане на първата атомна бомба. Причините, поради които Киото е бил водеща цел, и драматичният обрат в неговото спасяване се основават на няколко ключови фактора. Градът е разположен в котловина, заобиколена от планини. Военните експерти са изчислили, че тази форма ще концентрира ударната вълна от експлозията и ще максимизира разрушенията.
Като интелектуално и историческо сърце на Япония, неговото пълно заличаване е имало за цел да пречупи окончателно волята на японския народ за съпротива. За разлика от Токио, Киото е бил умишлено пощаден от масираните конвенционални бомбардировки. Това го е правело перфектна цел, за да се измери реалната разрушителна мощ на новото оръжие. 
Министърът на войната Хенри Стимсън категорично отхвърля предложението на Комитета по избор на целите. Стимсън е посещавал града няколко пъти през 20-те години на миналия век (често се твърди, че е бил там на меден месец, въпреки че историците спорят за това) и е бил дълбоко впечатлен от местното изкуство и култура. Унищожаването на толкова безценно културно наследство би предизвикало международно възмущение и би опетнило репутацията на САЩ. Стимсън изтъква, че такова жестоко деяние би озлобило японците до степен, че следвоенното управление и съюз между двете страни биха станали невъзможни. 
Военните лидери, водени от генерал Лесли Гроувс (ръководител на проекта „Манхатън“), на няколко пъти връщат Киото обратно в тайния списък с цели, настоявайки за стратегическата му важност. Стига се до момент, в който през юли 1945 г. Стимсън се обръща директно към президента Хари Труман. Труман се съгласява с неговите доводи и Киото е окончателно и необратимо заличен от списъка. В резултат на това решение на преден план излизат градовете Хирошима и Нагасаки (който е добавен в списъка в последния момент на мястото на Киото). 

Benji Traveler: Киото, Храмът Киомизудера (Kiyomizudera), Япония

Benji Traveler: Киото, Шинтостки храм Фушими Инари (Fushimi Inari Shrine), Япония

Benji Traveler: Киото, Бамбуковата гора, Япония

Benji Traveler: Киото, Златния павилион (Kinkaku-ji Temple), Япония

Benji Traveler: Киото, Сребърният павилион (Ginkaku-ji Temple), Япония

Кулата в Киото (официално известна като Nidec Kyoto Tower) е най-високата структура и един от най-разпознаваемите модерни символи в града. За разлика от хилядите традиционни храмове в старата столица, кулата се отличава с футуристичен дизайн, наподобяващ японска свещ. Общата височина от 131 метра, я прави най-високата сграда в Киото. Отваря врати през 1964 г., съвпадайки с Летните олимпийски игри в Токио и пускането на влака-стрела Шинкансен. Намира се точно срещу северния изход на централната гара Киото (Kyoto Station). Площадка за наблюдение е разположена на 100 метра височина и предлага пълна 360-градусова панорама над Киото, като в ясни дни гледката стига чак до Осака

Старата част на Киото (известна като историческите квартали Gion и Higashiyama) е най-добре запазеният район в града, където може да се усети духа на феодална Япония. Районът се намира в източната част на Киото, покрай склоновете на планините. Квартала Gion е най-известният гейша квартал в Япония. Отличава се с традиционни дървени къщи търговци (мачия), чайни (очая) и ексклузивни ресторанти. Най-популярната улица за разходка е Hanami-koji.
Кварталът Higashiyama е идеален пример за старо Киото. Тесните калдъръмени улички са заобиколени от дървени сгради, в които се продават традиционни занаяти, сладкиши и керамика Kiyomizu-yaki.
Две от най-красивите и стръмни пешеходни улици в Higashiyama водят към прочутия храм Kiyomizudera - един от най-известните будистки храмове в Япония, разположен на върха на хълма в Higashiyama, известен с огромната си дървена площадка без нито един пирон. През града минава река Камо.

Българско кисело мляко произведено в Япония

Шинкансен (Shinkansen), известен по света като влакът-стрела, е легендарната японска мрежа от високоскоростни влакове, управлявана от Japan Railways (JR). Тя свързва повечето големи градове на островите Хоншу, Кюшу и Хокайдо, развивайки търговски скорости от 320 км/ч. Средното закъснение на влаковете Шинкансен е под 1 минута за цялата година. Закъснения над 5 минути изискват официално извинение от железопътната компания. За над 60 години експлоатация и милиарди превозени пътници няма нито един смъртен случай в резултат на дерайлиране или сблъсък. По най-натоварената линия (Токаидо) в пикови часове влаковете потеглят на всеки 3 до 5 минути, подобно на градско метро. Влаковете са оборудвени със системи за сеизмична сигурност, които автоматично спират композицията при първите трусове на земетресение.
Линия Токаидо (Tokaido Shinkansen) е най-популярната линия, която свързва Токио, Нагоя, Киото и Осака. Пътуването от Токио до Киото отнема малко над 2 часа. 

Линия Саньо (Sanyo Shinkansen) е продължението на Токаидо от Осака до Фукуока (гара Хаката), минаващо през Кобе и Хирошима. 

Линия Тохоку (Tohoku Shinkansen) свързва Токио със северната част на страната (Аомори) и продължава под морското дъно към Хокайдо.

Това беше и влакчето с което стигнахме до Токио.

Киото, Сребърният павилион (Ginkaku-ji Temple), Япония

Сребърният павилион, официално известен като Гинкакуджи (Ginkaku-ji), е емблематичен дзен будистки храм в източната част на Киото (район Хигашияма), Япония. Построен в края на XV век от шогуна Ашикага Йошимаса като място за уединение, той е замислен като близнак на прочутия Златен павилион (Кинкакуджи). Въпреки името си обаче, храмът никога не е бил покриван със сребро. Това недовършено на пръв поглед състояние днес се счита за съвършено въплъщение на традиционната японска естетика „Уаби-Саби“ (Wabi-Sabi) – откриването на красота в простотата, несъвършенството и старостта. 

Сребърният павилион (Гинкакуджи) е включен в списъка на Световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Той получава този статут през 1994 г. като част от груповия обект, наречен „Исторически паметници на древно Киото“. Комплексът е признат за безценно културно съкровище, тъй като е перфектно запазен пример за архитектурата и парковото изкуство от периода Муромачи (XV век) и е люлка на традиционната японска култура.

Името „Сребърен павилион“ (Гинкакуджи) е дадено на храма по аналогия и като директен контраст с неговия по-възрастен „брат близнак“ – прочутия Златен павилион (Кинкакуджи) в Киото.

Benji Traveler: Киото, Златния павилион (Kinkaku-ji Temple), Япония

Въпреки името си обаче, сградата никога не е била покривана със сребро. Има две основни исторически причини и едно естетическо обяснение защо храмът се нарича така. 
Според официалната версия Шогунът Ашикага Йошимаса построява комплекса през 1482 г. с ясна цел  да копира и засенчи Златния павилион, построен от неговия дядо. Тъй като павилионът на дядо му бил изцяло покрит със златни листа, по-късно през периода Едо (XVII век) хората започнали да наричат новата сграда „Сребърният павилион“, за да ги разграничават по-лесно. Когато започва строежът, Киото тъкмо излиза от опустошителната гражданска война Онин (1467–1477). Градът е изпепелен, а хазната на шогуна е напълно празна. Йошимаса просто не е имал финансовата възможност да закупи скъпото сребърно фолио, за да покрие външните стени, а през 1490 г. той умира, оставяйки проекта недовършен.
Според мистичната версия - Въпреки че няма истински метал, павилионът е изграден от тъмно дърво, лакирано с традиционен японски лак, а пред него се намират езерото и морето от бял пясък Гинсадан. В миналото, по време на пълнолуние, ярката лунна светлина се е отразявала в белия пясък и водата, обливайки тъмните стени на павилиона. Това създавало невероятна визуална илюзия, че сградата блести със сребристо сияние.
В крайна сметка монасите решават да оставят павилиона в неговия естествен дървен вид, тъй като това перфектно въплъщава концепцията „Уаби-Саби“ – откриването на висша красота в несъвършеното, скромното и автентичното.

Историята на Сребърния павилион (Гинкакуджи) започва в края на XV век и е дълбоко свързана с разцвета на японската култура и изкуство по време на един от най-бурните периоди в историята на страната. Строителството на комплекса започва през 1482 г. от осмия шогун от династията Ашикага – Ашикага Йошимаса. Той е внук на Ашикага Йошимицу, който е построил прочутия Златен павилион (Кинкакуджи).
Йошимаса искал да създаде свое собствено място за уединение, почивка и бягство от политиката, като изрично замислил новата си резиденция по модела на Златния павилион на дядо си. Шогунът Йошимаса бил слаб и незаинтересован политически владетел, по чието време избухва опустошителната гражданска война Онин (1467–1477), изпепелила голяма част от Киото. Той обаче бил гениален меценат на изкуствата.
Около неговата резиденция се заражда Културата Хигашияма (Източен хълм). За разлика от пищната и златна култура на дядо му, стилът на Йошимаса се основавал на дзен принципите. 

В Гинкакуджи е построена сградата Тогодо, в която се намира първата в историята стая за чайна церемония с размери от 4.5 татами матрака. Това полага стандарта за японската архитектура на къщи за чай. Тук се развиват изкуствата за подреждане на цветя и класическият японски театър.

След смъртта на Йошимаса през 1490 г., в съответствие с неговата воля, огромната светска резиденция е официално превърната в дзен будистки храм от школата Ринзай. Комплексът получава официалното будистко име Джишо-джи. През вековете повечето сгради от първоначалния комплекс изгарят при пожари по време на различни войни. Самият Сребърен павилион (Каннонден) и източната зала Тогодо обаче по чудо оцеляват непокътнати и днес са сред много малкото останали автентични дървени структури от XV век в Япония.

Самата сграда на Сребърния павилион, официално наречена Каннонден (Kannon-den / Залата на Канон), е двуетажна дървена постройка, която съчетава по гениален начин два коренно различни архитектурни стила. Тя е проектирана така, че да прелива естествено в заобикалящата я природа и огледалното езеро пред нея. 
Първи етаж - Шинкуден (Shinkuden – „Зала на плаващото сърце“)
Този етаж е изграден изцяло в традиционен японски жилищен стил, известен като Шоин-дзукури (Shoin-zukuri). Това е архитектурата, характерна за военната аристокрация и самурайските резиденции от периода Муромачи. Използвал се е като лично пространство за почивка, четене и медитация на шогуна Йошимаса. Пространството е разделено от плъзгащи се хартиени врати (шоджи). Подът е покрит с татами матраци, а стените включват токонома (декоративна ниша за излагане на свитъци с калиграфия или цветя).
Големите плъзгащи се панели позволяват стените буквално да изчезнат, заличавайки границата между интериора и градината навън.
Втори етаж - Чоондо (Choondo – „Кула на ревящите вълни“)
За разлика от първия, вторият етаж е проектиран в китайски дзен будистки стил (известен като Карайо или Дзеншу-бутсуден). Това е религиозното сърце на павилиона, където се съхранява малка позлатена статуя на Канон (будистката богиня на милосърдието). Най-характерният елемент тук са прозорците с красива камбановидна форма, наречени катомадо (katomado), които са типични за дзен храмовете. Етажът разполага и с открит външен балкон с дървен парапет, от който шогунът е наблюдавал отражението на луната в езерото. 
Покривът е с пирамидална форма и е покрит по традиционен метод с множество фини слоеве от кора на кипарисово дърво (хиноки). Тази техника придава на покрива мека, естествена текстура.
На самия връх на пирамидалния покрив е монтирана бронзова статуя на митичната птица феникс, обърната на изток. Тя служи като талисман за защита на сградата и символизира прераждането. Подобен феникс увенчава и покрива на Златния павилион.
Цялата фасада е направена от тъмно, необработено дърво, покрито с традиционен японски лак. С течение на вековете дървото е развило естествена патина, която умишлено не се реставрира с бои, за да се запази автентичният дух на уаби-саби (красотата на остаряването)

Залата Тогодо (Togu-do) е втората изключително важна сграда в комплекса Гинкакуджи, която е оцеляла в оригинален вид от XV век до днес. Заедно със Сребърния павилион, тя е обявена за Национално съкровище на Япония.
Построена през 1486 г., Тогодо е служила като личен параклис и библиотека на шогуна Ашикага Йошимаса. Архитектурно тя изглежда като скромна, едноетажна дървена къща, но нейното историческо значение за японската култура е огромно.
Вътре в залата Тогодо се намира малка стая, наречена Доджинсай (Dojinsai), която се счита за най-старата запазена стая за чайна церемония в Япония.
Йошимаса е използвал тази стая за уединение, четене, писане на поезия и пиене на чай с най-близките си приятели и творци. Тя поставя началото на стандартите в японския интериорен дизайн. Доджинсай е първата стая с точен размер от 4.5 татами матрака. Този квадрат е признат от дзен майсторите за перфектното, интимно пространство, което предразполага към равенство и духовно общуване по време на чайна церемония. До прозореца има вградена дървена маса, която се смята за прототип на първото японско писмено бюро.
Асиметричните вградени рафтове за съхранение на книги и прибори за чай стават задължителен елемент в по-късната японска архитектура.
В основната част на залата Тогодо се намира олтар, посветен на Амида Буда (Будата на безкрайната светлина). До него е поставена и реалистична дървена статуя на самия шогун Ашикага Йошимаса, изобразен в одежди на будистки монах – позиция, която той приема в края на живота си.
Тогодо е един от най-ранните и чисти примери за прехода от дворцова архитектура към стила Шоин-дзукури (архитектурата на кабинета/училището). Характеризира се с простота, правоъгълни линии, плъзгащи се хартиени прегради (фусума и шоджи) и пълна липса на пищни украси.

Пясъчната градина в Гинкакуджи е шедьовър на японското парково изкуство в стил Каресансуи (Karesansui) – сух ландшафт, в който не се използва истинска вода, а пясък и камъни за пресъздаване на природни елементи. Тя заема пространството между Сребърния павилион и залата Тогодо, като се състои от два емблематични и визуално поразителни елемента:
1. Гинсадан (Ginsadan – „Морето от сребърен пясък“)
Това е огромно плато от фино изгребан бял кварцов пясък, заемащо централната част на двора. Пясъкът е оформен на перфектни, успоредни вълнообразни бразди. Тези линии символизират морските вълни. Белият пясък е избран умишлено заради свойството си да отразява светлината. В миналото, по време на пълнолуние, светлината на луната се е отразявала в „морето“ Гинсадан, като е осветявала целия двор и Сребърния павилион с меко, сребристо сияние. Това е и една от причините комплексът да получи името си.
2. Когетсудай (Kogetsudai – „Платформата за гледане на луната“)
В единия край на пясъчното море се издига перфектно оформен пресечен конус от пясък, висок около 60 сантиметра. Структурата изглежда невероятно плътна и геометрично точна, сякаш е направена от твърд материал, но всъщност е изградена изцяло от пясък и вода, поддържани с изключително майсторство от градинарите. Тази скулптура символизира свещената за японците планина Фуджи. Името ѝ подсказва, че е замислена като символично място, „където луната каца“, когато изгрява зад източните хълмове Хигашияма.

Един от най-впечатляващите факти за тази градина е нейната ежедневна поддръжка. Тъй като е направена изцяло от неподсилен пясък, тя лесно може да бъде развалена от силен дъжд или вятър.
Всяка сутрин, преди храмът да отвори врати за туристите, монасите и градинарите прекарват часове в ръчно изравняване и изгребване на линиите със специални дървени гребла и шаблони. Този повтарящ се труд сам по себе си е форма на активна дзен медитация.

Пясъчната градина е проектирана така, че да създава силен визуален контраст с разположената в съседство Градина с мъх. Докато пясъкът е бял, геометричен, сух и олицетворява вечността, градината с мъх е зелена, асиметрична, влажна и показва промяната на годишните времена. Заедно те постигат перфектния баланс (Ин и Ян), търсен от дзен философията.

Езерото в градината на Гинкакуджи се нарича Кинкачи (Kinkachi / „Езерото на брокатената вълна“). То е композиционният център на долната градина и е проектирано така, че да отразява архитектурата на Сребърния павилион, засилвайки усещането за простор и мистика.

Основната цел на езерото е да служи като естествено огледало. Когато застанете откъм пясъчната градина, в спокойните води на Кинкачи се отразява целият втори етаж на Сребърния павилион заедно с прозорците в дзен стил. През нощта, по време на пълнолуние, повърхността на водата е улавяла лунната светлина, създавайки мистични отблясъци по тъмните дървени стени на храма.
Езерото не е просто празен воден басейн – в него са разположени няколко малки, покрити с мъх и борове каменни острова. Те не са поставени случайно, а пресъздават будистката космология. Острова на костенурката - Камъните са подредени така, че да наподобяват формата на костенурка. В японската култура тя е символ на дълголетието и мъдростта. Островът на жерава (Цуруджима) - Символизира птицата жерав, която носи щастие и вярност.
Тези острови олицетворяват и митичните „Острови на безсмъртните“ (Хораи), които според източната философия са недостъпни за обикновените смъртни.
Различните брегове и острови в езерото са свързани с няколко къси моста. Те са направени от огромни, грубо изрязани гранитни блокове и плочи. Дизайнът им е умишлено асиметричен и земен, за да изглеждат така, сякаш са създадени от самата природа, а не от човешка ръка – ключов елемент в дзен естетиката.
Водата в езерото се захранва непрекъснато от планинските извори зад храма, поради което е изключително чиста и бистра. В нея плуват големи, цветни японски шарани (кои) в ярки нюанси на червено, бяло и златно. Техните бавни, грациозни движения внасят живот и динамика в иначе неподвижната и съзерцателна атмосфера на градината.

Градината с мъх и панорамната пътека обгръщат Сребърния павилион и залата Тогодо, пренасяйки посетителя от сухия, геометричен свят на дзен пясъка в тучна, жива и постоянно променяща се природа.
За разлика от сухата пясъчна градина, в градината с мъх властва естетиката на класическата японска „градина за разходка с езеро“ (Chisen-kaiyushiki). Земята в тази част е покрита с плътен, кадифен килим от над 50 различни вида мъх. Мъхът се поддържа изключително трудно, градинарите ежедневно го почистват на ръка от паднали листа и клонки, за да не изгние. В центъра на градината е разположено малко, криволичещо езеро. В него са вградени живописни каменни мостове и малки скални острови, които пресъздават будисткия рай в миниатюра. Светлината и сенките от околните дървета се отразяват във водата, създавайки илюзия за дълбочина. Дълбоко в градината извира кристално чиста вода. Историческите хроники сочат, че шогунът Ашикага Йошимаса е взимал вода именно от този извор, за да приготвя чая за своите церемонии. Водата тече и до днес.

Пътеката за разходка в комплекса е еднопосочна и след като премине покрай езерото, започва плавно да се изкачва по склона на хълма Хигашияма, разположен точно зад храма. Изкачването става по красиви, терасовидни каменни стъпала, заобиколени от високи бамбукови насаждения, кленови дървета (момиджи) и вековни борове. Разходката е лека и отнема около 10-15 минути. Когато достигнете най-високата точка на пътеката, пред вас се открива емблематичната панорама на Гинкакуджи. Оттук можете да видите перфектния силует на Сребърния павилион, залата Тогодо и сивите покриви на комплекса, врязани в бялото море от пясък Гинсадан. В далечината се открива и красив изглед към целия град Киото и околните планини.

Дизайнът на тази градина е замислен така, че да изглежда коренно различно през четирите сезона:

Есен (ноември): Това е най-популярното време. Кленовите дървета се обагрят в наситено червено и оранжево, създавайки драматичен контраст със зеления мъх.
Лято (юни – август): Периодът на дъждовете в Япония. Тогава мъхът е в своя пик – изключително свеж, яркозелен и пухкав.
Пролет (април): Около езерото цъфтят вишневи дървета (сакура) и диви азалии.
Зима (януари – февруари): Храмът под сняг предлага невероятна минималистична гледка, при която черното дърво на павилиона изпъква на белия фон.

Около Сребърния павилион (Гинкакуджи) и неговия създател, шогуна Ашикага Йошимаса, витаят няколко очарователни легенди и мистични предания, които добавят допълнителен слой магия към дзен атмосферата на мястото.

1. Легендата за Сребърния фантом и луната
Една от най-известните предания е свързана с дизайна на пясъчната градина Гинсадан („Морето от сребърен пясък“). Според легендата, шогунът Йошимаса бил толкова обсебен от красотата на нощното небе, че наредил на майсторите да създадат градина, която да „улавя и задържа“ луната. Монасите вярвали, че в нощи с пълнолуние, благодарение на белия кварцов пясък, самият Сребърен павилион се превръщал във фантом – изглеждал така, сякаш е излят от течно сребро. Хората от близките села говорели, че шогунът не е оставил сградата дървена заради бедност, а за да може луната сама да я „боядисва“ в сребърно всяка нощ.

2. Изворът на дълголетието на Йошимаса
В градината с мъх се намира малкият извор Очаномидзу, от който шогунът е пиел чай всеки ден. Местна легенда гласи, че водата в този извор извира директно от сърцето на планината Хигашияма и е благословена от богинята на милосърдието Канон (чиято статуя се намира на втория етаж на павилиона). Според преданието, благодарение на тази вода Йошимаса успял да намери пълен душевен мир и да избяга от проклятието и ужасите на кървавата война Онин, която бушувала в останалата част на Киото. 

3. Камъкът на късмета в Сенгетсусен
В градината има малко езерце-извор, наречено Сенгетсусен (Sengetsusen), в центъра на което лежи голям, плосък речен камък. Древна повеля гласи, че ако посетител успее да хвърли монета от разстояние и тя тупне и остане точно върху камъка, божествата пазители на храма ще изпълнят най-съкровеното му желание за щастие и дълъг живот. Днес дъното около камъка е буквално покрито с хиляди блестящи монети от туристи от цял свят. 

4. Митологичният произход: Кинкаку и Гинкаку
В японския попкултурен фолклор (включително в известни анимета като Наруто) имената Кинкаку (Злато) и Гинкаку (Сребро) често се дават на двама могъщи братя близнаци. Тази легенда всъщност е заимствана от древния класически азиатски епос „Пътешествие на Запад“. Според мита, Кинкаку и Гинкаку са били демонични братя, които притежавали магически предмети (включително кратуна, която засмуква всеки, който отвърне на името си). В Киото хората на шега казват, че Златният и Сребърният павилион са архитектурното въплъщение на тези двама легендарни и неразделни братя.