Виена, Паметника на Щраус в парка, Австрия

Stadtpark или Градският парк с паметника на Щраус в центъра, е най-известен сред парковете на Виена. Проектиран е от придворния художник Джоузеф Селени и първия общински градинар на Виена Рудолф Сибек през 1861 година като обществен парк с редуващи се цветни и тревисти площи. В езерото са заселени патици и чапли. Първият общински парк във Виена Stadtpark отваря врати за първи път на 21 август 1862 г. Органите на виенските паркове (Wiener Stadtgärten) се справят до днес чудесно с поддръжката.

Паметникът е изработен от Едмънд Хелмер и е открит през 1921 година.
През 1903 г. виенчани образуват комитет за построяване на паметник на Йохан Щраус- син. Предложението е той да украсява Дунавския канал (по-точно Франц-Йозефс-Кай). Община Виена също подкрепя инициативата. Парите са осигурени чак през 1913 г., но много скоро след това започва Първата световна война, която сменя приоритетите. През 1920 г. община Виена успява да намери средства и на 26 юни 1921 г. бронзовата статуя с мраморен релеф вече е факт. Позлатен, бляскав, оттогава той е сърцето на Щадтпарка. През 1935 г., паметникът на Йохан Щраус- син е оставен изцяло без златното си покритие, след като поддържката му е занемарена. Едва през 1990 г. идва предложението паметникът отново да стане позлатен, след като почти две генерации виенчани и милиони туристи са едва ли не свикнали с далеч по-сивия му облик.

През Stadtpark минава река Виен, която някои бъркат с Дунав. Тревистите поляни приканват хората да се задържат на тях и да се насладят на слънцето.
Градът на музиката със сигурност почита най-вече композиторите в своите публични пространства. Пътят ще ви отведе до статуите на някои от великите австро-унгарски композитори, сред които Франц Лехар, Антон Брукнер, Франц Шуберт, Шлиндлер. Главен сред тези паметници е мемориалът на Йохан Щраус младши.
Златната статуя на Щраус е най-посещаваното място за снимки, около нея често се образува опашка от желаещи да се увековечат с краля на виенския валс. 
Впрочем, паметникът по свой начин реабилитира Шани - така галено семейство, приятели и обожатели наричат Краля на валса. Шани, идва от италианското Джани, но е много виенско обръщение. През 1886 г. Йохан Щраус–син, за да се ожени трети път, за Аделе, е принуден да приеме германско гражданство, и още по-специално на княжество Сакс Кобург-Гота, откъдето е идва и династията на Симеон Сакскобурготски. Причината е ,че втората му съпруга го напуска заради директора на Театер ан дер Виен, а католическата църква отказва да разтрогне брака му. Йохан Щраус-син остава да живее и работи във Виена, но вече като немски поданик.
Любопитни и по-малко известни факти са, че копия на паметника на Краля на валса има в Осака (Япония), Кунминг (Китай), където са показани на Експо съответно през 1990 г. и 1999 г. и след това са част от културната история на града, както и в Хавана (Куба) през 2002 г. и пред Шанхай тауър (2016 г).

Виена, Народния театър, Австрия

Бургтеатър (Burgtheater) съществува още от 1741 г., но тогава се помещава в сграда на Michaelerplatz, близо до дворецът Хофбург. През 1776 г. император Йозеф II превръща сградата в официален съд и национален театър. Хофбургският театър е първият по рода си в немскоговоряща Европа. Йозеф II често посещава представленията, което естествено води до популярността на театъра.
Хофбургтеатър отваря врати в нова сграда срещу Кметството (Rathaus) през 1888 г. и е ремонтиран 11 години по-късно, за да се коригира лошото разположение на местата и лоша акустика.
През 1918 г. императорският театър става Burgtheater и за първият път е използвано официално сегашното име.
Интериорът на Burgtheater е с пищен бароков декор. Oт 1886 до 1888 г. известният виенски художник Густав Климт, заедно с брат си Ернст Климт и Франц Мач, създават таванните рисунки в двете стълбища на новия театър. Император Франц Йосиф I толкова харесва рисунките на тавана, че награждава със Златен кръст за заслуги членовете на художническата компания на Климт.

 

Виена, Чумната колона, Австрия

Колоната на чумата на ул. „Грабен”, в центъра на Виена, е барокова склуптурна композиция, посветена на Светата Троица. Издигната е през 1693 г. като благодарност за избавлението от чумната епидемия през 1679 г. – един от най-тежките моменти от историята на австрийската столица. Черната смърт, както мнозина я наричат, взима над 75 000 жертви само във Виена. Върху дизайна на статуята работили много известни представители на австрийския барок, като завършването му им отнело цели 10 години. Вътрешността на колоната е направена от тухли, а скулпторите и релефните форми са от позлатен мрамор. Фигурите в основата на кулата символизират победата на вярата над болестта, а средната част изобразява фигурата на молещия се император Леополд, както и герба на града. Статуята завършва със златни херувими на върха.

Чумата в австрийската столица се свързва с първите модерни опити за контрол върху нейното разпространяване. Докато всички треперели от заразата и се опитвали да я лекуват със странни ритуали и пиявици, градският лекар Пол Сорбейт взима санитарни мерки срещу разпространението. Братството на Светата Троица построява специални болници, в които се грижат за болните. Жертвите на чумата била изгаряни в огромни ями извън града. Преди това оставяли труповете някъде из града и не ги докосвали, за да не се зарязат.
Намира се в близост до катедралата „Свети Стефан“ и представлява огромна позлатена скулптура, която привлича вниманието върху себе си отдалеч.

Мариански колони (още чумни колони) са религиозни скулптурни паметници, издигани в чест на Дева Мария, често за благодарност за края на чумни епидемии или други благоприятни събития, които се е смятало, че се случват благодарение на светицата. Практиката да се издигат религиозни паметници във вид на колони, увенчани на върха със статуя или християнски символи, като израз на вярата в обществото, процъфтява в европейските католически страни през XVII и XVIII век и се превръщат в едно от най-видните изражения на бароковата архитектура. Практиката повлиява бароковата архитектура и в някои от източноправославните страни.

Погановски манастир "Св. Йоан Богослов" (Poganovo Monastery)

Погановският манастир „Свети Йоан Богослов“ се намира на левия бряг на река Ерма в околностите на село Поганово, Царибродско, Сърбия. Манастирът е част от Нишката епархия. На кръгли каменни плочи, зазидани в западната стена на манастирската църква, са изсечени имената „господин Константин“ и „госпожа Елена“.В края на XIV век Погановският манастир влизал в пределите на Кюстендилското деспотство, което по това време се управлявало от деспот Константин Деян († 1395 г.). Константин бил женен за дъщерята на цар Иван Александър – Кера Тамара. Тяхната дъщеря Елена се омъжила в 1393 година за византийския император император Мануил II Палеолог и станала византийска императрица. Тъкмо по това време турците напредвали на запад и нанасяли на балканските владетели удар след удар. Деспот Константин имал в тези борби трагична съдба – той станал не само васал, но и бил принуден да се бие с турците срещу християните. В такъв бой в Румъния през 1294 година той бил убит. Малко преди смъртта си деспот Константин започнал градежа на манастир в Поганово, посветен на св. апостол и евангелист Йоан Богослов. Поради размирните времена строежът останал недовършен, и чак през в първите години на XVI в. Погановският манастир бил възстановен и изографисан от неизвестен български иконописец. Според сръбския изкуствовед Гойко Суботич обаче манастирската църква е издигната около 1415–1425 г. от някой местен владетел на име Константин, а Елена най-вероятно е била съпругата му. Надпис на вътрешната стена над входа в църквата съобщава, че изписването ѝ е завършено през месец октомври 1499 г. Стенописите са дело на майстори от Костурската художествена школа, заемат площ от общо около 360 m² и са сред най-добрите образци на църковното изкуство от онова време на Балканите. От 1871 г. манастирът е под ведомството на Българската екзархия. От Освобождението (1878) до ноември 1920 г. той влиза в границите на България, след което по силата на Ньойския мирен договор (1919) е предаден на Кралството на сърби, хървати и словенци и е подчинен на Сръбската православна църква. Първото обстойно проучване на манастира извършва Константин Иречек през 1883 година. След множество разговори с местни жители, той открива в него поменик на българските царе, написан върху дървена дъсчица, дълга едва половин метър и широка една педя. Тази дъсчица е разделена на две колони – в лявата са изброени българските царе, а в дясната – йеромонасите в манастира. Сред имената, които личат в ръкописа, са тези на владетелите Борил, Симеон, Петър, Роман, Самуил, Асен, Петър и други. Според Иречек този поменик е преписан от същия източник, от който е произлязъл и Боянският поменик от едноименната църква. Известно е, че имената от него са четени по време на литургия през празници. Макар подредбата им да не следва пряко хронологичния ред, това, което със сигурност знаем, е, че изписаните имена са само на български владетели – още едно доказателство, че този поменик е преписан от български оригинал, но също така и че четящите и слушащите го по време на литургиите са били основно българи

.

От Погановския манастир произхожда една от най-хубавите български икони от края на XV век, известна като „Двустранната икона от Поганово“. До избухването на Втората световна война тя се намира в храма. От едната ù страна е изобразена Св. Богородица Катафиги със Св. Йоан Богослов, а от другата – Христовото чудо в Латом. Според легендата тази икона е дарена на манастира от дъщерята на Константин Деян. Днес ценната вещ, както и Погановският поменик, се намират в София и могат да бъдат видени в криптата на катедралния храм „Св. Александър Невски“. В средата на неголям, красиво подреден и поддържан двор се издига манастирската църква. Постройката е скромна като градеж, но се отличава с оживени архитектурни форми. В източната част е същинската църква, сложена върху осмостенен барабан с тесни и високи прозорци, с три полукръгли апсиди към изток, север и юг. До църквата е високата и просторна нартика с ъгловати фонтони и четвъртите кула, а на запад е прибавено отворено от три страни предверие с дървена колонада Днес Погановският манастир е мъжки. Той е домакин на участниците в Международен художествен семинар „Погановски манастир“.

Шкодренското езеро, Черна Гора

Шкодренското езеро, или Скадърско езеро, е най-голямото езеро на Балканския полуостров с обща площ 391 кв. километра. Бреговата му линия е 168 километра. Езерото се намира на границата на Черна гора и Албания. По-голямата част от езерото е разположена на територията на Черна гора. Носи името на съседния град Шкодра, Северна Албания. В езерото се вливат шест реки като най-голяма е Морача (113 км). Климатът в района на Шкодренското езеро е средиземноморски - с мека и дъждовна зима и сухо и горещо лято.
Разположената в Черна гора част от езерото е обявена за резерват през 1983 г., а през 1996 г. е включено в Рамсарската конвенция за влажните зони.
Езерото е дом и на един от най-големите птичи резервати в Европа (с над 270 вида).