Кейруан, Голямата джамия в Кейруан, Тунис

Кайруан е основан 670г. от Окба ибн Нафи на мястото на стара византийска крепост с цел създаване на плацдарм за арабско завоюване на Северна Африка. В Средновековието е столица на Ифрикия, отначало при Аглабидите, а после и при Фатимидите и Зиридите.
След основаването му градът става жертва на постоянни нападения от бедуините от племето хилал, което принуждава местната власт в XI век да пренесе столицата на арабско-мавърски Магреб в Тунис. От тогава насетне той се развива и оформя като отделен от столицата тържищен град за набавяне на бедуинските племена в Сахара с продоволствия и стоки за бита. Следва да се има предвид, че през VII–VIII век климатът в целия регион на Северна Африка със Сахара се изменя, добивайки днешните характеристики, за разлика от античността, когато е бил значително по-влажен и студен, т.е. благоприятен за развитието на цивилизации от класически тип, подобно на Пунически Картаген.
Кейруан е смятан за културна столица на исляма, част от световното наследство на Юнеско. Градът е разположен в Източен Тунис и е известен като Меката на Северна Африка. След превземането на града от арабите през 670 г. той става място за поклонение и четвъртият най-свещен град за мюсюлманите след Мека, Медина и Йерусалим. Това свое признание градът дължи на святата голяма джамия, построена от султан Окба Ибн Нафи. Мястото на Кейруан е избрано от Окба Ибн Нафи за построяване на крепост, контролираща берберските племена. Тя се намирала достатъчно далеч от брега, за да не стане жертва на внезапно нападение по море. За избора на мястото изиграва роля и божественото вдъхновение, обзело Ибн Нафи. Първо, той намира там златната си чаша, която видял за последен път по време на отдавнашно пътуване до Мека. Второ, тук той открива извор, свързан със свещения кладенец Зем Зем в Мека. И най-накрая, става свидетел на появата на „зловредни зверове и влечуги”, които преди това е проклел завинаги. Новият град бързо изниква на избраното място, украсен с прекрасни градини и маслинови горички. Петнадесет години по-късно Ибн Нафи е убит от берберите, но арабите не след дълго си възвръщат града и той става едно от най-свещените за тях места.
В Кайруан са оцелели много джамии, сред които първо място заема катедралната джамия на Кайруан, основана заедно с града през 670 г. Сегашната сграда, напомняща повече на крепост, с 35-метрово минаре, е паметник на епохата на Аглабидите. Материалите за изграждането му са донесени от разрушения от арабите Ел Джем, включително 414 антични колони. През 1057 г. джамията е силно повредена от набезите на номадите.

Джамията заема площ от над 9000 квадратни метра. Това е едно от най-старите места за поклонение в ислямския свят и е модел за всички по-късни джамии в Магреб. Неговият периметър, от около 405 метра, съдържа хипостилна молитвена зала, мраморен двор и квадратно минаре. В допълнение към духовния си престиж, джамията Укба е един от шедьоврите на ислямската архитектура, забележителен между другото с първото ислямско използване на подковообразната арка.
Нейното минаре се смята за най-старото на света. Прозорците му се разширяват колкото по-нагоре се намират, а ширината на постройката съответно намалява. Това й придава интересна перспектива, въздействаща върху зрителя. В залата за молитви има множеството дървени колони, които подпират тавана, смятани за останки от римско време. Заради огромното религиозно значение на Голямата джамия е възникнала и легендата, че седем посещения на това свещено място за правоверните се равняват на едно поклонение в Мека. В допълнение към своето художествено и архитектурно значение, Голямата джамия в Кайруан е изиграла, според тунизийския университетски преподавател и историк на исляма Мохамед Талби, „главна роля в ислямизацията на целия мюсюлмански Запад, включително Испания, и разпространението на маликиизма ” 
Обширни работи при Аглабидите два века по-късно (9-ти век от н.е./н.е.) придават на джамията сегашния й вид. Славата на джамията Укба и на другите свети места в Кейруан помагат на града да се развие и разшири. Университетът, състоящ се от учени, които преподават в джамията, е център на образование както в ислямската мисъл, така и в светските науки.
Сградата е огромен леко неправилен четириъгълник, покриващ около 9000 m2. Той е по-дълъг (127,60 метра) от източната страна от западната (125,20 метра) и по-къс от северната страна (72,70 метра) от южната (78 метра). Главното минаре е центрирано на север.
Отвън Великата джамия на Кайруан е подобна на крепост сграда със своите 1,90 метра дебели масивни охрени стени, състав от добре обработени камъни с междинни редове от чакълен камък и печени тухли. Ъгловите кули с размери 4,25 метра от всяка страна са подкрепени със солидни издадени опори.
Днес оградата на Великата джамия в Кайруан е пронизана от девет порти (шест отварящи се към двора, две отварящи се към молитвената зала и една девета позволява достъп до максура) някои от тях, като Баб Ал-Ма (портата на вода), разположени на западната фасада, са предшествани от изпъкнали веранди, оградени от контрафорси и увенчани с оребрени куполи. През тринадесети век са отворени нови порти, най-забележителната, Баб Лала Рихана от 1293 г., се намира на източната стена на заграждението. Монументалният вход, дело на хафсидския суверен Абу Хафс `Умар ибн Яхя (управлявал от 1284 до 1295 г.), се влиза в изпъкнал квадрат, ограден от древни колони, поддържащи подковообразни арки и покрит от купол върху криволичещи краища. Предната фасада на верандата има голяма подковообразна арка, разчитаща на две мраморни колони и увенчана с фриз, украсен със сляпа аркада, всички увенчани с назъбени мерлони (в подредба на трион). Въпреки построяването си в края на тринадесети век, Bab Lalla Rihana се съчетава добре с цялата сграда, датираща главно от девети век.

Дворът е обширна трапецовидна площ, чиито вътрешни размери са приблизително 67 на 52 метра. Той е заобиколен от четирите си страни от портик с двойни редици арки, отворени от леко подковообразни арки, поддържани от колони от различни мрамори, гранит или порфир, използвани повторно от римски, раннохристиянски или византийски паметници, особено от Картаген. Достъп до двора чрез шест странични входа, датиращи от IX и XIII век. Портикът от южната страна на двора, близо до молитвената зала, включва в средата си голяма каменна заострена подковообразна арка, която лежи върху древни колони от бял мрамор с жилки с коринтски капители. Тази веранда с височина седем метра е покрита с квадратна основа, върху която лежи полусферичен оребрен купол. Междинната зона, дванадесетоъгълният барабан на купола, е пробита от шестнадесет малки правоъгълни прозореца, поставени в заоблени ниши. Голямата централна арка на южния портик е оградена от всяка страна от шест ритмично подредени подковообразни арки, които падат върху двойни колони.

Минарето, което заема центъра на северната фасада на заграждението на комплекса, е високо 31,5 метра и е разположено върху квадратна основа от 10,7 метра от всяка страна. Намира се вътре в заграждението и няма директен достъп отвън. Състои се от три стеснени нива, последното от които е покрито с малък оребрен купол, който най-вероятно е построен по-късно от останалата част от кулата. Първият и вторият етаж са увенчани със заоблени мерлони, които са пробити от процепи за стрели. Минарето е служило за наблюдателна кула, както и за призоваване на вярващите към молитва. Интериорът включва стълбище от 129 стъпала, увенчано с бъчвовиден свод, който дава достъп до терасите и първия етаж на минарето. Фасадата към двора (или южната фасада) на кулата е с прозорци, които осигуряват светлина и вентилация, докато другите три фасади - обърнати на север, изток и запад - са пробити с малки отвори под формата на процепи за стрели. Минарето, в сегашния си вид, датира до голяма степен от началото на девети век, около 836 г. сл. Хр. Това е най-старото минаре в мюсюлманския свят и също така е най-старото минаре в света, което все още съществува
Вратата, даваща достъп до минарето, е оградена от преграда и стълбове, направени от рециклирани резбовани фризове от античен произход. Има каменни блокове от римския период, които носят латински надписи. Използването им вероятно датира от работата, извършена при губернатора на Омаяд Бишр ибн Сафван през около 725 г. сл. Хр., и те са били използвани повторно в основата на кулата. По-голямата част от минарето датира от времето на Аглабидските принцове през IX век.
Поради възрастта и архитектурните си особености, минарето на Голямата джамия в Кайруан е прототип за всички минарета на западния ислямски свят: то служи за модел както в Северна Африка, така и в Андалусия.

Северната част на двора е настлана с плочи, докато останалата част от пода е почти изцяло съставена от бели мраморни плочи. Близо до центъра му има хоризонтален слънчев часовник, носещ надпис в насхи, гравиран върху мрамора, датиращ от 1258 г. по Хиджра (което съответства на годината 1843) и до който се стига по малко стълбище; то определя времето на молитвите. Колекторът за дъждовна вода или имплувиумът, вероятно дело на Мурадид Бей Мохамед Бей ал Муради (1686–1696), е гениална система, която осигурява улавянето (с леко наклонената повърхност на двора), след което филтрирането на дъждовната вода в централен басейн, обзаведен с подковообразни арки, изваяни в бял мрамор. Освободена от примесите си, водата се влива в подземен резервоар, поддържан от седемметрови стълбове. В двора има и няколко кладенеца, някои от които са разположени един до друг. Техните ръбове, получени от долните части на древни колони, поддържат жлебовете на кофите.

Молитвената зала е разположена от южната страна на двора; и е достъпена чрез 17 резбовани дървени врати. Портик с двоен ред арки предшества просторната молитвена зала, която има формата на правоъгълник с ширина 70,6 метра и дълбочина 37,5 метра. Осветен от впечатляващи полилеи, които се прилагат в безброй малки стъклени лампи, корабът се отваря към южния портик на двора от монументална деликатно резбована дървена врата, направена през 1828 г. по време на управлението на Хусаинидите. Тази разкошна врата, която има четири крила, богато издълбани с геометрични мотиви, щамповани в долната част на крилата и преплитащи се звезди, е украсена в типа на стилизирана ваза, от която излизат виещи се стъбла и листа. Другите врати на молитвената зала, някои от които датират от времето на Хафсидите, се отличават с украсата си, която се състои основно от геометрични шарки (шестоъгълни, осмоъгълни, правоъгълни шарки и др.)
В молитвената зала 414-те колони от мрамор, гранит или порфир (сред повече от 500 колони в цялата джамия), взети от древни места в страната като Сбейтла, Картаген, Хадруметум и Кемту, поддържат подковообразните арки. Капителите, лежащи върху валовете на колоните, предлагат голямо разнообразие от форми и стилове (коринтски, йонийски, композитни и др.). Някои капители са издълбани за джамията, но други идват от римски или византийски сгради (датиращи от втори до шести век) и са използвани повторно. Стволовете на колоните са издълбани в мрамор с различни цветове и различен фон. Тези от бял мрамор идват от Италия, някои шахти, разположени в района на михраба, са от червен порфир, внесен от Египет, докато тези, направени от зеленикав или розов мрамор, са от кариерите на Chemtou, на северозапад на сегашен Тунис. Въпреки че шахтите са с различна височина, колоните са гениално подредени, за да поддържат падналите арки хармонично. Разликата във височината се компенсира от променливи основи, капители и напречни греди; някои от тези напречни греди са от кедрово дърво.
Покритието на молитвената зала се състои от рисувани тавани, украсени с растителни мотиви и два купола: единият е издигнат в началото на централния кораб, а другият пред михраба. Нишите са покрити с издълбани каменни панели, фино украсени с характерни геометрични, растителни и флорални мотиви от декоративния репертоар на Аглабидите: миди, извити арки, розетки, лозови листа и др. Рисуваните тавани са уникален ансамбъл от дъски, греди и скоби, илюстриращи почти хилядолетна история на рисуването върху дърво в Тунис. Дървените скоби предлагат голямо разнообразие от стил и декор във формата на врана или скакалец с крила или фиксирани, те се характеризират с обстановка, която съчетава флорални рисувани или издълбани, с канали. Най-старите дъски датират от периода на Аглабидите (девети век) и са украсени със свитъци и розети на червен фон, състоящи се от квадрати с вдлъбнати страни, в които са вписани цветя с четири венчелистчета в зелено и синьо и тези, изпълнени от династията Зирид (единадесети век) се характеризират с надписи в черно куфическо писмо със златен ръб и вертикалните части на буквите завършват с лостчета, всички на кафяв фон, украсен с прости флорални шарки. Дъските, изрисувани през периода на Хафсидите (през тринадесети век), предлагат флорален декор, състоящ се от бели и сини арки, преплетени с листно зелено. Последните, датирани от седемнадесети и осемнадесети век (предимно датиращи от времето на бейовете Мурадид), се отличават с епиграфска украса, състояща се от дълги черни и червени текстове на маслиненозелен фон до тези, рисувани от 1618 до 1619 г., при управлението на Мурад I бей (1613–1631), докато тези от осемнадесети век имат надписи с бяло писмо насхи на оранжев фон.