Киото, Храмът Киомизудера (Kiyomizudera), Япония

Храмът Kiyomizudera (официално Otowa-san Kiyomizu-dera) е един от най-известните и исторически значими будистки храмове в Япония. Разположен в източната част на град Киото (в района Хигашияма), той е основан през 778 г. – още преди Киото да стане имперска столица. Името му буквално означава „Храм на чистата вода“, което идва от свещения водопад Отоуа, намиращ се в самия комплекс. През 1994 г. храмът е включен в списъка на Световното културно наследство на ЮНЕСКО.
Настоящите сгради в комплекса са възстановени през 1633 г. от шогуна Токугава Иемицу след поредица от опустошителни пожари. Главната зала (Hondo) е обявена за Национално съкровище на Япония и в нея се съхранява статуята на единадесетликата и хилядоръка Канон – богинята на милосърдието.
Дървената тераса е най-разпознаваемата емблема на храма. Издига се на 13 метра височина над склона на планината Отоуа. Цялата конструкция, включваща 139 масивни колони, е сглобена чрез сложна японска дърводелска техника (Kakezukuri) без използването на нито един метален пирон. От терасата се открива панорамна гледка към Киото сред море от вишневи дървета (през пролетта) и кленове (през есента). 

Основни забележителности в комплекса са

Водопадът Отоуа (Otowa-no-taki): Разположен в основата на главната зала, водопадът се разделя на три отделни чучура. Посетителите използват дълги метални черпаци, за да се пречистят с водата. Според поверието всеки поток носи различен благослов – здраве и дълголетие, успех в учението или сполука в любовта (традицията повелява да се пие само от един, за да не се смята за лакомия).
Портата Ниомон (Niomon) и Триетажната пагода: Яркочервената главна порта пази входа на храма. Непосредствено зад нея се издига 31-метровата пагода, която е сред най-високите триетажни пагоди в страната.
Светилището Джишу (Jishu-jinja): Намира се веднага зад главната зала и е посветено на бога на любовта и сключването на бракове. Известно е с двата си „любовни камъка“, разположени на 18 метра един от друг. Вярва се, че ако успеете да извървите разстоянието между тях със затворени очи, ще откриете истинската любов

През периода Едо е съществувал популярен израз „да скочиш от терасата на Кийомидзу“ (еквивалент на вземането на смело и радикално решение). Историческите архиви сочат, че 234 души действително са скочили от 13-метровата платформа с вярването, че ако оцелеят, желанието им ще се сбъдне (около 85% са оцелели). Практиката е строго забранена през 1872 г..

Всеки декември в храма се провежда национална церемония, при която главният монах изписва с калиграфия един огромен йероглиф (Канджи), избран от японското общество да обобщи изминалата година. 

Историята на храма Kiyomizudera обхваща над 1250 години, като началото ѝ е поставено през късния период Нара (778 г.), още преди Киото да бъде избран за имперска столица на Япония. През вековете храмът се превръща от уединена планинска обител в един от най-влиятелните центрове на японския будизъм. Според древните хроники, историята започва с монаха Енчин от старата столица Нара. През 778 г. Енчин сънува съдбоносен сън, в който божество го насочва да открие извор с кристално чиста вода на север. Изкачвайки се по склоновете на планината Отоуа, той открива бурен водопад и среща там будисткия отшелник Гьоей Коджи. Отшелникът му предава парче свещено дърво с молбата Енчин да извая от него статуя на богинята на милосърдието Канон. Енчин изпълнява заръката и построява малка колиба, поставяйки началото на светилището. Истинското разрастване на храма е свързано с легендарния военачалник Саканоуе но Тамурамаро. През 780 г. генералът ловува елени в гората около водопада, за да намери лек за бременната си съпруга. Там среща Енчин, който го упреква, че отнема живот на толкова свято място. Трогнат от думите на монаха, генералът става негов предан покровител. През 798 г. Тамурамаро финансира изграждането на първата мащабна Главна зала (Hondo), за да улесни достъпа на вярващите. След победоносните си походи на север той дарява още средства на храма. През 810 г. Император Сага официално признава Kiyomizudera за имперски храм, превръщайки го в духовен стълб на новата столица Хеян-кьо (днес Киото). През средновековната история на Япония Kiyomizudera е асоцииран с влиятелната будистка секта Хосо (произлизаща от Нара). Това го превръща в мишена по време на религиозните войни. Монасите-воини (сохеи) от конкурентния манастир Enryaku-ji (разположен на планината Хией) многократно нападат и опожаряват Kiyomizudera в битка за политическо и религиозно надмощие. Историческите документи сочат, че комплексът е бил изгарян до основи над десет пъти. Въпреки това, благодарение на постоянните дарения и силната вяра както на императорите, така и на обикновените граждани, той винаги е бил възстановяван бързо. Сградите, които виждаме днес, са продукт на мащабно възстановяване, започнало в началото на периода Едо. Третият шогун от династията Токугава – Токугава Иемицу, заповядва пълното преобразяване на храма след поредния голям пожар. Тогава е изградена и прочутата 13-метрова дървена тераса без пирони.
През 1965 г. храмът официално се отделя от сектата Хосо и формира собствено независимо течение – Кита-Хосо. През 1994 г. дългата и бурна история на това място е призната в световен мащаб с включването му в Световното наследство на ЮНЕСКО.

Светилището Джишу (Jishu-jinja) се намира в пределите на самия храмов комплекс Kiyomizudera, непосредствено зад и малко на север от неговата Главна зала (Hondo). След като преминете през Главната зала и излезете от прочутата дървена тераса, веднага отляво ще забележите яркочервена порта тори и каменно стълбище, което води нагоре към хълма, където е разположено светилището. То е регистрирано като част от Световното културно наследство на ЮНЕСКО заедно с целия комплекс и е изключително популярно сред млади хора и двойки, търсещи късмет в любовта. Легендата за любовните камъни (Koiuranai-no-ishi) е сърцето на светилището Джишу. Тя гласи, че богът на любовта и добрите човешки връзки Окунинуши-но-Микото е вложил божествена енергия в два камъка, за да изпитва искреността и съдбата на влюбените чрез „ритуал на слепотата“. Разположени на точно 10 метра разстояние един от друг, тези камъни крият символика, която японците следват от векове: Всеки посетител, който търси сполука в любовта, трябва да застане пред първия камък, да затвори очи и да се опита да извърви разстоянието до втория камък в пълна слепота. Според легендата начинът, по който се справяте, предсказва любовния ви живот. Ако стигнете сами и без грешка: Това е знак, че ще откриете истинската любов напълно сами, бързо и без чужда намеса. Ако се отклоните от пътя: Вашето пътуване към щастливата връзка ще отнеме повече време и ще се сблъскате с препятствия. Ако някой ви навигира с глас: Това означава, че ще намерите сродната си душа, но само с помощта на посредник (сватовник, приятел или роднина). Ако ви отнеме няколко опита: Любовната ви история в реалния живот също ще изисква няколко опита и търпение, преди да успеете. Макар романтичният ритуал да става масово популярен през периода Едо (1603–1667 г.), съвременните археологически изследвания разкриват нещо изумително. Учените доказват, че камъните датират от праисторическата епоха Джомон (японската каменна ера). Преди хиляди години, много преди създаването на организираната японска държава, древните хора са използвали тези два камъка като свещени олтари за призоваване на боговете по време на езически ритуали. През вековете култът към тях плавно е еволюирал в търсене на благословия за семейно щастие. 

Много легенди витаят в този комплекс. 

Легендата за Синия дракон (Seiryu)
Според древно вярване, богинята Канон се превъплъщава в Син дракон (Сейрю) – митичният пазител на източните граници на Киото.  Легендата разказва, че всяка вечер драконът слиза от планината и лети до комплекса, за да пие от лековитите води на водопада Отоуа. В негова чест три пъти в годината (през март, април и септември) в храма се провежда пищният фестивал Seiryu-e. По време на ритуала огромен, 18-метров макет на дракон дефилира из комплекса под звуците на гонгове и молитви за защита от зли сили. Пред Западната порта стои и голяма статуя на дракон пазител.
Легендата за железните обувки на Бенкей
В коридорите на храма са изложени необичайни артефакти: два огромни железни черпака и чифт масивни железни обувки (сандали).Преданието: Народните приказки свързват тези предмети с легендарния монах-воин Бенкей (известен със своята митична свръхчовешка сила и лоялност). Според мита, тежките железа са били част от неговото ежедневно облекло и снаряжение.
Предизвикателството за туристи: Обувките тежат над 12 килограма, а по-големият черпак – над 90 килограма. Днес съществува поверие, че ако успеете да повдигнете по-тежкия черпак само с една ръка или да помръднете железните обувки, това ще ви донесе невероятна физическа сила, късмет и здрави крака за цял живот.
Легендата за Свещената помощ в битката при Езо
Тази легенда е записана в редките илюстровани свитъци на храма от 1520 г. (Kiyomizu-dera Engi Emaki). Когато генерал Саканоуе но Тамурамаро (покровителят на храма) бил изпратен на опасен военен поход на север срещу племената Езо, той бил изправен пред огромна вражеска армия. Тогава пред него неочаквано се явили двама мистериозни спътници на богинята Канон – под формата на възрастен мъж и стар свещеник. Те обещали подкрепата на божеството. По време на решителната битка небето се разцепило от гръмотевици и светкавици, пратени от Бога на гръмотевиците, които разпръснали и уплашили вражеските войски. Генералът се завърнал триумфално и веднага започнал мащабното разширяване на храма в знак на дълбока признателност.

Яркооранжевите постройки и пагоди пред основния храм са първите мащабни структури, които ви посрещат веднага щом изкачите хълма на търговската улица Kiyomizu-zaka. Този преден комплекс се намира в безплатната зона на храма и включва няколко емблематични сгради:
Главната порта Ниомон (Niomon) - Това е огромната, двуетажна яркооранжева (яркочервена) порта, която служи за официален вход към храма. Нарича се още „Портата на двата краля“, защото в нишите от двете ѝ страни стоят две масивни статуи на воини Нио (божества пазители), които прогонват злите духове от свещената земя.
Западната порта Саймон (Saimon) - Разположена малко по-назад и вдясно от Ниомон, тази порта също е решена в същия блестящ оранжев цвят. Исторически тя е била известна като „Вратата към Рая“, тъй като е идеално ориентирана на запад. Будистките монаси са се събирали пред нея по залез слънце за специална медитация (Нисокан), визуализирайки Чистата земя (будисткия рай) през лъчите на залязващото слънце.
Триетажната пагода (Sanju-no-to) - Това е най-високата и впечатляваща оранжева кула в предната част. Със своите 31 метра височина, тя е една от най-големите триетажни пагоди в цяла Япония. Първоначално издигната през 847 г., настоящата сграда е възстановена през 1632 г., а в края на XX век цветът ѝ е напълно реставриран по автентична технология. Вътре се съхранява статуя на Вайрочана (Буда на Космическата светлина)

Залата Кайзан-до и Хранилището за сутри (Kyo-do) - Непосредствено до голямата пагода се намират още две богато орнаментирани оранжеви зали, покрити с традиционни покриви. Kyo-do - Сградата, в която в миналото са се пазили свещените будистки свитъци и текстове (сутри). Zuigu-do -  Разположена на същия площад, тя е известна с атракцията Tainai Meguri („Разходка в майчината утроба“). Можете да слезете в нейния подземен, напълно тъмен тунел, символизиращ утробата на Бодхисатва, за да се „преродите“ на излизане обратно на светлината.
Тези постройки нарочно са боядисани в този ярък цинобърен (оранжево-червен) цвят, за да създадат силен визуален контраст с тъмната, натурална дървесина на Главната зала (Hondo), която ви очаква веднага след тях. 

„Чешмата с дракона“ в храма Kiyomizudera е традиционен павилион за ритуално пречистване, наречен Темизуя (Temizuya) или Омизуя (Omizuya). Тя се намира близо до главния вход на комплекса, точно преди да преминете към вътрешните свещени зали. В центъра на голямото  стои изящна бронзова статуя на дракон, от чиято уста тече чиста планинска вода. В японската култура драконите се почитат като могъщи водни божества. Поставянето на дракон върху чешмите в храмовете има две основни цели: Смята се, че водният бог пази дървените сгради на храма от унищожителни пожари (които в историята на Kiyomizudera са се случвали над десет пъти). Пречистване на енергията: Драконът дарява водата със святост, подготвяйки вярващите за среща с божествата.

Малките каменни статуи Джизо (Jizo)
Ако статуята, прилича повече на човече/монах и е облечена с червено платно на врата и червена шапчица, това е Джизо Бодхисатва. Те се намират в големи групи по пътеките към пагодата Коясу. Тъй като Джизо е главният закрилник на децата и бебетата, родителите често обличат тези статуи с истински бебешки лигавници (червени платна) като молитва за здраве на децата им или в памет на починали рожби. 

Пагода Коясу (Koyasu-no-to), намираща се в южния край на храмовия комплекс Kiyomizudera. 

На японски името „Коясу“ буквално означава „лесно и безопасно раждане“
Тази триетажна яркочервена пагода е издигната на хълма точно срещу Главната зала и прочутата дървена тераса. От нея се открива една от най-красивите панорамни гледки към целия комплекс. Пагодата е посветена на Коясу Канон – специално превъплъщение на богинята на милосърдието, което закриля майките, бременните жени и децата. Според вековното поверие, ако бременна жена извърви пеша пътя от Главната зала, премине през хълма и успешно изкачи стълбите до пагодата Коясу, тя ще има леко раждане, а бебето ще се роди напълно здраво. Поверието е силно свързано с историята на самия генерал Саканоуе но Тамурамаро, който през 780 г. се моли в този район за здравето на своята бременна съпруга. 

Ритуалът с трите обиколки около пагодата Коясу (Koyasu-no-to) е стара, по-малко известна будистка практика за поклонение, наречена Омегури (Omeguri) или Хякудо-маири (в нейния по-кратък вариант). За вярващите японци трикратното обикаляне на постройката е свещено действие. 
Числото три има дълбока символика в будизма. Когато бременна жена, нейният партньор или майка обикалят пагодата Коясу точно три пъти по посока на часовниковата стрелка, всяка обиколка носи отделно посвещение и молитва: 

Първа обиколка – За зачеване и приемане: Молитва към богинята Коясу Канон за благословията на новия живот и закрила на плода през първите месеци.
Втора обиколка – За безопасно носене: Молба бременността да премине без усложнения, болести и спонтанни аборти.
Трета обиколка – За леко раждане (Анзан): Символизира успешното финализиране. Жената моли за бързо, леко и безаварийно раждане и за това бебето да изплаче напълно здраво.
Ако решите да изпълните ритуала или да го наблюдавате, традицията изисква следните стъпки: Обикалянето винаги започва от предната част на пагодата и се върви надясно (по часовниковата стрелка). В будизма това се нарича Праджакшина и символизира хармонията с космическия ред. По време на трите обиколки не се говори с околните. Ръцете са събрани пред гърдите в молитвена позиция, а мислите са фокусирани изцяло върху здравето на майката и детето. След третата обиколка се застава пред лицето на пагодата, прави се дълбок поклон и се оставя дребно дарение (монета) в кутията.

Други места за закрила на децата в комплекса. В непосредствена близост до пагодата Коясу и по пътеките около нея има още две важни места, свързани с децата. Залата Мизуко Канон-до (Mizuko Kannon-do): Това е по-малко светилище в рамките на комплекса, посветено на душите на починали в ранна възраст деца, бебета или неродени дечица. Тук родителите отправят молитви за тяхното спокойствие в отвъдния свят. Каменните статуи Джизо (Jizo): По склона под пагодата ще забележите близо 200 малки каменни статуи, облечени с червени плетени шапчици и престилки. Бодхисатва Джизо в японския будизъм е най-обичаният пазител на децата и пътешествениците. Майките често даряват тези червени дрешки като молба за здраве на своите живи деца или в памет на загубени такива. 

Вратата тори, която се намира в подножието на комплекса и в непосредствена близост до „многото камъни“, бележи точно мястото, известно като Hyaku-tai Jizo-do (Храмът на стоте статуи Джизо). Това е един от най-впечатляващите и емоционални кътчета на комплекса, разположен ниско по склона, близо до пътеката, която води към водопада Отоуа и пагодата Коясу. За разлика от голямата червена тори на върха, тази порта обикновено е каменна или по-малка дървена и служи за вход към специфично шинтоистко-будистко свещено пространство. Въпреки че името означава „100 статуи“, реално там са събрани около 200 малки каменни фигури на божеството Джизо. Почти всяка една от тези каменни статуи е обвита с червено платно на врата. Около статуите посетителите и скърбящите родители често редят малки камъни един върху друг, правейки миниатюрни кули. Според будисткото вярване, децата, които умират твърде млади, отиват на брега на митичната река Санзу в отвъдното. Тъй като не са имали време да натрупат добри дела, те са обречени да редят камъни на малки кули, за да помогнат на родителите си да достигнат просветление, но демони постоянно събарят кулите им. Божеството Джизо е техният спасител – той крие децата в ръкавите на робата си и ги защитава. Вярващите японци и туристите умишлено редят малки камъчета около статуите зад тори портата, за да помогнат символично на душите на децата в техния труд. Старо поверие гласи, че родителите, изгубили рожба, идват точно пред тези камъни и се вглеждат в лицата на статуите, докато открият онази, която най-много прилича на тяхното дете, за да му отдадат почит. 

Статуите Комаину – Кучетата-лъвове пазители
В японската култура (както в Шинтоизма, така и в Будизма) пред входовете на храмовете винаги стоят по двойки митични същества пазители, които приличат на кръстоска между куче и лъв. Пред главната порта Ниомон (Niomon) и в светилището Джишу има такива каменни статуи, около чиито вратове често се завързва яркочервен плат (лигавниче/наметнато платно). Едното куче винаги е с отворена уста (произнася звука „А“), а другото – със затворена (произнася звука „Ум“). Заедно те символизират началото и края на всичко (Алфа и Омега) и прогонват злите сили. В Япония традиционно се вярва, че червеният цвят има силна божествена енергия, която пъди демоните, предпазва от болести и пречиства мястото. Посетителите ги даряват в знак на почит

Големият барабан в Главната сграда (Hondo) на Kiyomizudera е изключително важен ритуален инструмент, наречен Тайко (Taiko). Поради строгите правила за сигурност, фотографирането във вътрешността на Главната зала е изцяло забранено, което прави детайлите около него още по-интересни за посетителите.
В японските будистки храмове барабанът Тайко не се използва просто за музика, а е гласът на самия ритуал. Силните, дълбоки удари по барабана се бият в началото на свещените церемонии. Вярва се, че неговият тътен пречиства пространството от негативна енергия и буквално „събужда“ вниманието на божествата към молитвите на хората. Монасите използват ритмични удари по Тайко (често заедно с голям бронзов звънец/купа), за да поддържат темпото и транса по време на монотонното четене на свещените будистки текстове (сутри), посветени на богинята Канон. В близост до вътрешния олтар, освен барабана, се намират и масивни звънци. В будистката философия барабанът Тайко символизира елемента Земя и мъжката, активна енергия, докато металните звънци символизират небесната сфера и чистотата. Техният съвместен звук създава перфектен енергиен баланс в залата. Тъй като Kiyomizudera спазва вековни традиции, повърхността на този вековен барабан е направена от обработена телешка кожа, обтегната върху масивно дървено тяло. Тъй като кожата се влияе от влажността на планинския въздух в Киото, монасите полагат специални ежедневни грижи за нея, за да не се промени автентичният, дълбок резонанс на инструмента.

Това, което се вижда да удрят вярващите, всъщност не е барабан, а огромен изправен звънец под формата на метална купа, наречен Рин (Rin) или Кин (Kin). Тъй като е разположен в предната, публична част на Главната зала (Hondo), посетителите често го бъркат с барабан заради формата и начина, по който се използва. Вярващите удрят по външния ръб на купата със специална дебела дървена палка (чукче), която обикновено е обвита в плътен плат или кожа в горната си част. Това се прави, за да може ударът да произведе дълбок, плътен и продължителен резонанс, вместо остър и стържещ метален звук. Удрянето на тази голяма пееща купа е личен ритуал за молитва, който всеки гост на храма може да изпълни: Вярващият пристъпва пред купата, покланя се леко и коленичи или застава мирно; Взема се дървената палка и се удря точно веднъж (или два пъти, в зависимост от местната школа) по ръба на купата. Докато звукът вибрира и затихва бавно в пространството, човекът събира дланите си пред гърдите (жест, наречен Гашо) и отправя наум своето най-съкровено желание към богинята на милосърдието Канон.

Водопадът Отоуа (Otowa-no-taki): Разположен в основата на главната зала, водопадът се разделя на три отделни чучура. Посетителите използват дълги метални черпаци, за да се пречистят с водата. Според поверието всеки поток носи различен благослов – здраве и дълголетие, успех в учението или сполука в любовта (традицията повелява да се пие само от един, за да не се смята за лакомия).

Самият ритуал се прави като налеете в канчето вода от единия поток, след това държейки канчето с дясната ръка, излейте малко върху лявата си длан. Сменете ръцете и измийте дясната си длан. Върнете черпака в дясната ръка. Излейте малко вода в лявата си длан и с нея изплакнете устата си (никога не пийте директно от черпака). Изправете черпака вертикално нагоре, така че останалата вода да се оттече по дръжката му, за да я измие за следващия човек. Поставете го обратно на мястото му с дъното нагоре. 

Има няколко невероятни тайни и по-малко известни факти за Kiyomizudera, които повечето туристи пропускат, тъй като те не се виждат на пръв поглед. Ето три от най-интригуващите неща:
1. Отпечатъкът от стъпката на Буда (Bussokuseki)
Малко преди да влезете в Главната зала, на земята лежи голяма, плоска каменна плоча с изсечен върху нея огромен отпечатък от човешко стъпало, декориран със сложни будистки символи. Това е Бусокусеки – символичен отпечатък от стъпалото на Буда Шакямуни. Преди в Азия да започнат да се правят човешки статуи на Буда, вярващите са почитали именно неговите стъпки. Японците вярват, че ако стъпите (или поставите ръцете си) върху този камък и отправите молитва, това ще излекува всякакви болки в краката ви, ще ви даде сили за дълъг път и ще ви пречисти от лош късмет.
2. Тайният подземен олтар Tainai Meguri (Утробата)
В оранжевия площад пред храма се намира залата Zuigu-do. Малцина знаят, че под нея има изградено подземно пространство. Слизате по стълби в абсолютен, непрогледен мрак, където не виждате дори собствената си ръка. Трябва да вървите напред, като се държите единствено за дебело въже от дървени мъниста, закрепено на стената. Това символизира завръщане в утробата на Бодхисатва Дайдзуигу (майката на Буда). В края на напълно тъмния тунел светлината внезапно се фокусира върху един-единствен осветен въртящ се камък, върху който е изписан свещен санскритски символ. Когато поставите ръката си на него и си пожелаете нещо, се вярва, че желанието ви ще се сбъдне, а излизайки обратно на слънце, вие се „прераждате“ с пречистена душа.
3. Модерното спасяване на храма (Реставрацията от XXI век)
Покривът на Главната зала е направен изцяло от кора на японски кипарис (хиноки). Този покрив трябва да се подменя изцяло на всеки 40–50 години, като процесът отнема години ръчен труд. По време на ремонта (завършил напълно в края на 2020 г.) майсторите не са използвали нито един съвременен инструмент или пирон, спазвайки същата древна японска технология от 1633 г. Храмът днес изглежда точно така, както е изглеждал в очите на шогуните преди векове.

Киото, Що е то гейша. Гейша шоу, Япония

Японската дума „гейша“  буквално означава „човек на изкуството“. Противно на масовите западни погрешни схващания, те не са куртизанки или проститутки, а високоуважавани професионални артистки. Те посвещават живота си на съхраняването и представянето на традиционните японски изкуства пред изискана публика.
Името се състои от йероглифите „гей“ (изкуство) и „ша“ (личности). Обучават се в традиционни танци, калиграфия, икебана, чаена церемония и свирене на шамисен. Ученичките се наричат майко (в Киото) и преминават през строг няколкогодишен режим, преди да станат пълноправни гейши (гейко). Любопитен факт е, че първите гейши през XVIII век са били мъже, забавляващи гостите с хумор и музика. Характерният плътен бял грим се нарича оширои. Майко носят естествената си коса, оформена в сложни прически, докато гейшите използват перуки. Носят тежки, копринени и изключително скъпи кимона с дълги пояси.
Днес в Япония са останали едва около 1000 практикуващи гейши. Те живеят и работят в специални затворени общности и исторически квартали. Киото (Квартал Гион) - Историческото сърце на тази култура. В Киото те са наричани с местния термин гейко. Токио (Квартал Асакуса) - Друг голям център, където традицията се пази в по-съвременен контекст. 
Професията остава изключително ексклузивна и скъпа, като достъпът до официалните вечери обикновено изисква лични препоръки и сериозни финансови възможности
Историята на гейшите в Япония започва официално през периода Едо (1603–1868 г.), като корените на професията крият изненадващи обрати. Професията извървява дълъг път от мъжки хумористични изпълнения до превръщането си в пазител на висшата японска култура. Около 1730 г. хората, наричани „гейша“, са били изключително мъже. Известни като тайкомочи или хокан, те са действали като дворцови шутове и музиканти. Тяхната задача е била да забавляват с шеги и барабани чакащите гости в развлекателните квартали. Около 1750 г. се появяват първите жени изпълнителки, наричани одорико (танцуващи момичета). До 1780 г. жените изцяло доминират и изместват мъжете от професията. Куртизанките от висок клас се страхували, че новите артистки ще им откраднат клиентите. Поради това правителството налага строги закони - на гейшите е било забранено да предлагат сексуални услуги и дори да седят твърде близо до гостите. Техният фокус остава строго върху чистото изкуство. До 1830 г. гейшите се превръщат в абсолютния еквивалент на днешните супермодели и инфлуенсъри. Те налагат тенденции в облеклото, грима и прическите, които обикновените японки масово копират. По време на Реставрацията Мейджи (1868 г.), чайните на гейшите се превръщат в тайни места за срещи на революционери и държавници, оформящи новата история на Япония. През 20-те години на XX век в Япония има над 80 000 практикуващи гейши. По време на Втората световна война повечето чайни затварят, а жените са изпратени да работят във военни фабрики. След войната много обикновени проститутки започват да се представят пред американските войници като „гейши“, което създава трайното погрешно схващане на Запад за същността на професията

Светът на гейшите е обвит в множество градски легенди, исторически митове и разкази за реални, но легендарни жени. Поради дългогодишната дискретност на затворените квартали (ханамачи), границата между реалност и фолклор често се размива. Някои жени постигат толкова грандиозен успех, че се превръщат в живи легенди.

Минеко Ивасаки - Най-известната гейко в Киото през XX век. Тя е забавлявала личности като кралица Елизабет II и принц Чарлз. 

Ивасаки става основа на прочутия роман „Мемоарите на една гейша“, но по-късно съди автора Артър Голдън, тъй като той изопачава фактите и представя изкуството ѝ като завоалирана проституция.
Сада Яко (1871–1946) - Тя започва като гейша в Токио и става толкова известна с танцовите си умения, че се превръща в първата международна японска актриса. Тя омагьосва европейската публика в Париж, а Пикасо и Роден са били нейни страстни почитатели.
Разбитият западен мит за „Мизуаге“ (Mizuage). Благодарение на западната литература и кино съществува легендата, че девствеността на всяка млада ученичка (майко) се е продавала на търг на клиента, предложил най-висока сума. Исторически ритуалът мизуаге наистина е съществувал, но в света на гейшите той е бил символичен ритуал за преход на момичето към зрялост, включващ промяна на прическата и облеклото. Финансовото спонсорство от богат покровител (данна) е отивало за покриване на огромните дългове на момичето за кимона и обучение, без да включва сексуално насилие или търгове, които са били присъщи за куртизанките (оиран). Ритуалът е напълно забранен през 1958 г.
Легендата за „Призрачната гейша“ (Кучисаке-Онна)
В японския градски фолклор има зловеща легенда, свързана с миналото.  Кучисаке-Онна (Жената с разрязаната уста) е дух от епохата Едо. Според легендата, тя е била изключително красива жена (в някои версии гейша или съпруга на самурай), която изневерила. Ревнивият ѝ мъж разрязал устата ѝ от ухо до ухо с меч. Днес духът ѝ броди по улиците, носейки хирургическа маска, спира минувачите и ги пита: „Аз красива ли съм?“
Легендата за „Въжето от коса“

Промяната на прическите при майко бележи всеки етап от израстването им. Съществува стара легенда, че косите на чиракуващите момичета са били толкова силно и постоянно стягани в традиционните прически, че в центъра на скалпа им се е образувало плешиво петно. Гейшите гордо са наричали това петно „медал за чест“ или „възелът на кариерата“, тъй като то е доказвало годините на тежък труд и лишения в името на изкуството. 

Затворените развлекателни квартали (ханамачи) в Япония, където живеят и работят гейшите, винаги са били силно зависими от капризите на съдбата, благосклонността на богатите патрони и потока от пари. Поради това в този свят се раждат уникални суеверия, ритуали и талисмани, които се спазват стриктно и до днес.
Ето най-любопитните практики, с които гейшите и собственичките на чайни (ока-сан) привличат щедри клиенти и прогонват лошия късмет:
Трите талисмана за пари и клиенти - Манеки Неко (Късметлийската котка) с лява лапа. Масовото вярване е, че дясната лапа привлича пари, но традицията на нощните заведения в Япония и къщите на гейшите изисква фигурка с повдигната лява лапа. Според поверието, лявата лапа има силата да привлича хора, клиенти и влиятелни гости. Бялата котка с червени акценти традиционно се поставя на входа, за да приканва минувачите да влязат.
Сеншафуда (Стикери с имената) - Това са малки хартиени или дървени правоъгълни стикери с калиграфски изписаното име на гейшата. Момичетата ги лепят по стените на чайните, входовете на местните светилища и любимите заведения на своите покровители. Суеверието гласи, че колкото по-високо е залепен стикерът и колкото по-дълго остане непокътнат, толкова по-дълготраен ще бъде потокът от богати клиенти към конкретната гейша.
Камидана (Домашен олтар) - Във всяка чайна (очая) има малък шинтоистки олтар, посветен на Инари (божеството на ориза, бизнеса и просперитета). Преди всяка важна вечер, собственичката на къщата прави символични дарове от ориз, саке и сол, за да гарантира, че гостите ще харчат щедро.

Задължителните ритуали преди среща с клиенти

Хиучииши (Искра за късмет) - Преди гейшата или ученичката (майко) да излезе за вечерна среща, майката на къщата застава зад гърба ѝ и използва кремък и стомана, за да възпроизведе няколко искри над гърба на момичето. Този древен ритуал пречиства аурата, предпазва от зли очи и гарантира, че вечерта ще премине успешно и доходоносно.

Моришио (Купчинките сол) - На прага на всяка традиционна чайна ще забележите две малки, перфектно оформени конусовидни купчинки сол. Солта в Япония има силно пречистващо действие. Според древно суеверие, конете на богатите благородници навремето са спирали, за да ближат солта от земята, което принуждавало ездачите да отседнат в съответната къща. Днес ритуалът се прави с магическата цел буквално да „спре“ богатите минувачи пред вратата.

Суеверия за прогонване на „нежелани“ гости
Светът на гейшите изисква не само привличане на пари, но и бързо освобождаване от клиенти, които не харчат добре или досаждат

Ритуалът с обърнатата метла: Ако в чайната има клиент, който отказва да си тръгне и заема мястото на по-богати гости, персоналът тайно отива в задното помещение, обръща обикновена метла наопаки (с дръжката към пода) и я покрива с кърпа. Вярва се, че това суеверие създава подсъзнателно неудобство у клиента и го кара да си тръгне до минути.
Посипване със сол зад гърба: Когато нежелан, стиснат или груб клиент най-накрая напусне къщата, собственичката веднага хвърля шепа сол към вратата след него. Това гарантира, че лошата му енергия няма да увлече парите на останалите гости и че той няма да се върне скоро.

Всяко движение, позиция и начин на държане на ветрилото има строго определено значение в контекста на флирта и забавлението: 

„Искам да поговорим насаме“: Гейшата затваря бавно ветрилото си и нежно докосва с върха му дясната си буза.
„Следете ме / Последвайте ме“: Ветрилото се държи напълно отворено пред лицето, но леко се накланя в посоката, накъдето гейшата възнамерява да се премести.
„Да“ и „Не“: Напълно отворено ветрило, допряно до гърдите, означава твърдо съгласие. Ако ветрилото е полузатворено и с него се извършват бързи, едва забележими ветрилообразни движения пред лицето, това е дискретен отказ.
„Опасност / Внимавайте какво говорите“: Ако гейшата затвори рязко ветрилото си с ясен, силен звук (пляскане), това е скрит сигнал за нейния покровител (данна), че наблизо има шпионин, конкурент или че темата на разговора на масата е опасна.

Прикриване на емоции: Смехът с отворена уста се е смятал за крайно невъзпитан за висшата класа в Япония. Гейшите винаги разтварят ветрилото пред лицето си, когато се смеят или когато искат да споделят тайна на ухото на клиента, за да не могат останалите да разчетат устните им.

Освен ветрилото, цялото тяло на гейшата говори чрез фини, репетирани с години движения:

Повдигане на кимоното (Ляво срещу Дясно): Когато вървят по улицата, ученичките (майко) и гейшите придържат тежкия подгъв на кимоното си с лявата ръка. Това е исторически знак, че жената е свободна артистка. Тъй като кимоното се застъпва отляво надясно, придържането с лявата ръка предпазва дрехата от разтваряне. Куртизанките от миналото (оиран) са го придържали с дясната ръка.
Погледът през рамо (Микаери-биджин): Това е класическа поза в японското изкуство. Гейшата никога не се обръща рязко с цяло тяло, ако някой я повика. Тя извърта бавно торса си и поглежда над рамото си. Този жест се счита за върховна форма на съблазън, тъй като разкрива врата ѝ – зона, която в Япония се смята за изключително еротична.
Позицията на коленете: Начинът, по който гейшата сяда в традиционната поза сеиза (на колене върху татами), показва нейното отношение. Ако коленете ѝ са насочени директно към клиента, тя демонстрира пълно внимание и почит. Ако са леко извърнати встрани, тя спазва дистанция и професионална хладнокръвност.

Символиката на цветовете на ветрилата
Самият дизайн на ветрилото също говори преди жената да е направила жест:
Златни и сребърни ветрила: Използват се за официални танци и сигнализират за важни, тържествени поводи.
Червени детайли: Използват се предимно от младите ученички (майко) и подсказват младост, игривост и желание за учене.
Есенни мотиви (кленови листа): Използват се в края на сезона и често символизират носталгия или дискретно сбогуване с клиент, който заминава на далечен път.

В света на гейшите кимоното не е просто дреха, а визуална история, която се чете с един поглед. Всеки десен, цвят и извезан мотив се избират изключително прецизно според сезона, възрастта на жената и съобщението, което тя иска да изпрати на своите гости.
Ето скритото значение на най-популярните символи, извезани по кимоната на гейшите и майко:
Символи за финансов късмет, богатство и просперитет
Тези мотиви често се носят по време на банкети с важни бизнес магнати, за да привлекат успех за къщата и за самите клиенти:
Такарабуне (Корабът на съкровищата): Извезан кораб, натоварен със златни монети, чували с ориз и магически предмети. Това е най-мощният символ за внезапно забогатяване, търговски успех и просперитет.
Учиде но козучи (Вълшебният дървен чук): Това е чукът на Дайкокутен (бога на богатството в японската митология). Според легендата, когато чукът се размаха, от него се изсипват златни монети. Символизира сбъдване на материални желания.
Шочикубай (Трите приятели на зимата): Композиция от бор, бамбук и слива. Борът символизира дълголетие, бамбукът – гъвкавост и устойчивост пред кризи, а сливата – ново начало. Заедно те носят изключително силен късмет в бизнеса и стабилност на доходите.
Статут и съдба Тран (Жерав): Един от най-уважаваните символи. Според японския фолклор жеравът живее 1000 години. Извезан върху кимоно, той означава висок социален статус, дълголетие, вярност и сериозни намерения.
Хоо (Феникс): Използва се рядко и предимно при изключително официални поводи. Японският феникс символизира справедливост, висша благодат, триумф над трудностите и появата на нов, изключително щедър покровител (данна).
Пеперуди (Чохо): Често се виждат по кимоната на младите ученички (майко). Те символизират трансформацията на момичето от чирак в истинска гейша, както и женска суета, радост и прелитане от цвят на цвят (в контекста на забавлението на гостите).
Гейшите са длъжни да изпреварват природата: те носят кимона с пролетни цветя седмица или две преди те реално да цъфнат в градините.

Сакура (Вишнев цвят): Символ на пролетта, но и на преходността на живота и младостта. Напомня на клиентите да се наслаждават на момента тук и сега, харчейки времето и парите си с радост.
Хризантема (Кику): Това е символът на японското императорско семейство. Извезана върху кимоно, тя говори за кралско достойнство, изискан вкус, добро здраве и прогонване на злите сили.

Божур (Ботан): Наричан „Кралят на цветята“ в Азия. Той е символ на висшата женска красота, разкош, висок статус и страст. Кимоно с големи божури се носи, когато гейшата иска да направи силно, незабравимо впечатление.
Геометрични десени с магическа защита
Сейгайха (Сини вълни): Стилизирани вълни под формата на ветрила. Символизира безкраен поток от мир, късмет и щастие, които заливат къщата.
Асаноха (Конопено листо): Звездообразен геометричен мотив. Тъй като конопът расте бързо и е много здрав, този десен исторически се е използвал за защита срещу лош късмет, магии и за привличане на бърз растеж (в кариерата или финансите).

Цветът на кимоното е най-ясният визуален индикатор за възрастта, опита и социалния статус на жената в японската култура. В света на гейшите съществува строго правило - колкото по-млада е жената, толкова по-ярки са цветовете ѝ, и обратно – с напредването на възрастта цветовете утихват, ставайки по-тъмни и изтънчени.
Ранна младост: Ученичките (Майко) – Експлозия от ярки цветове
Младите момичета (на възраст между 15 и 20 години) трябва да изглеждат невинни, жизнерадостни и забележими. Доминиращи цветове: Наситено червено, ярко розово, тюркоазено, слънчево жълто и тревисто зелено.
Скритият червен цвят: Най-важният детайл е яката на долното кимоно (ери), която се вижда на врата. При новобранките тя е чисто червена. С напредване на обучението по нея се бродират бели конци, докато накрая стане изцяло бяла.
Червената подплата: Кимоната на майко винаги имат яркочервена копринена подплата, която се вижда дискретно при движение. Червеният цвят в Япония символизира младост, здраве и предпазва от зли сили.
Зрялост: Пълноправните гейши (Гейко) – Сдържана елегантност
Когато една майко премине ритуала ери-кае (смяна на яката) и стане официална гейша (обикновено около 20-21 годишна възраст), гардеробът ѝ се променя радикално. Тя вече не разчита на момичешката яркост, а на зрялата съблазън и интелекта.  Доминиращи цветове: Преминава се към пастелни, земни и дълбоки тонове – тъмносиньо, изумрудено зелено, лилаво, пепел от рози, бежово и сиво.
Черното кимоно (Куротомесоде): Това е най-официалното кимоно. Истинските гейши го носят при изключително важни събития, банкети и официални чаени церемонии. Черният цвят тук символизира върховен професионализъм, достойнство и висок ранг.
Бялата яка: Яката на гейко е чисто бяла, без никакви бродерии, което показва, че тя е завършила своето обучение и е майстор на изкуствата.
Напреднала възраст: По-възрастните гейши и Майката на къщата (Ока-сан)
По-възрастните гейши, които често са управителки на чайните или свирят на традиционни инструменти (шамисен) по време на банкетите, носят дрехи, които излъчват абсолютен мир и авторитет. Доминиращи цветове: Използват се изключително тъмни и приглушени нюанси – въгленово сиво, тъмнокафяво, наситено бордо, маслинено зелено и приглушено синьо.
Минималистични десени: Докато кимоната на младите момичета са покрити с масивни шарки от раменете до подгъва, кимоната на по-възрастните жени имат съвсем дискретни мотиви, разположени единствено под линията на талията.

Разликата в поясите оби е най-сигурният начин да различите ученичката (майко) от зрялата гейша (гейко) от далечно разстояние. Поясът е не просто декорация, а тежък елемент от копринен брокат, който носи огромно символично значение за статута, възрастта и физическата зрялост на жената.
Ето защо съществува тази драстична разлика в дължината и начина на завързване.
Поясът на ученичките (Майко) – Дарари оби (Висящият пояс). Поясът на майко е изключително дълъг – обикновено достига между 5 и 6,5 метра. Той е изработен от много твърд, скъп и тежък копринен брокат, като общото му тегло може да надхвърли 5-6 килограма. Завързва се в специфичен стил, наречен дарари (darari). Краищата на пояса не се прибират, а се оставят да висят свободно зад гърба на момичето, стигайки почти до глезените му. Дългият, висящ пояс има две основни цели. Първо, той подчертава нейната младост и я кара да изглежда по-детска, крехка и невинна. Второ, тъй като е толкова тежък и сложен, момичето не може да го завърже само. За това е нужен мъж професионалист, наречен отокоши. Това визуално показва на клиентите, че тя е девойка от добро потекло под постоянната опека на своята къща (окая). На самия долен край на висящия пояс винаги е извезан фамилният герб (емблемата) на къщата на гейшите, към която принадлежи момичето. Това служи като визитна картичка, когато тя върви по улиците.
Поясът на гейшите (Гейко) – Отаико мусуби (Барабанен възел). Когато момичето стане пълноправна гейша, тя преминава към стандартен пояс, който е по-къс (около 4 метра) и много по-лек. Завързва се на гърба в елегантен, стегнат квадрат, наречен отаико (otaiko) или „барабанен възел“. Този стил е заимстван от облеклото на омъжените и зрелите японски жени. Квадратният, прибран пояс символизира независимост, зрялост и професионализъм. Той показва, че жената вече е преминала етапа на девическата кокетност и е самостоятелен артист. Компактната форма е и много по-практична – позволява ѝ да се движи по-свободно, да седи по-удобно по време на дългите банкети и да се концентрира върху забавлението на гостите, свиренето и разговорите.

Гримът на лицето и врата е сред най-разпознаваемите символи на гейшата, но той не е просто маска – това е жив език на съблазънта и израстването. Противно на схващането, че е еднакъв за всички, детайлите в грима ясно показват дали жената е начинаеща ученичка или опитна гейша.
Исторически този гъст бял грим, наречен оширои (oshiroi), е служел за отразяване на слабата светлина от свещите в тъмните дървени стаи през епохата Едо, правейки израженията на лицето видими за гостите.
В японската култура шията и тилът се смятат за най-чувствената и еротична част от женското тяло. Поради това гейшите оставят части от кожата си негримирани. 

Традиционната W-образна форма (Ери-аши): При обикновени вечери на тила се изрисуват две чисти, негримирани ивици кожа, оформящи буквата „W“ или „V“. Те визуално удължават врата и привличат погледа към задната част на кимоното, която е леко смъкната назад.
Трикрилата форма (Санбон-аши): Когато майко или гейша носят най-официалното си черно кимоно, на врата се рисуват три ивици. Това е силно формален стил, запазен за най-важните банкети и празници.
Гримът на ученичките (Майко) – Младите момичета разчитат на ярки цветове, за да подчертаят своята детска невинност.  През първата си година на обучение, майко има право да нарисува с червено само долната си устна, докато горната остава изцяло бяла. Това визуално я кара да изглежда понамусена и невинна. Едва по-късно получава правото да рисува и двете си устни, но те никога не се запълват изцяло, а се оформят като малка пъпка на цвете. Около очите и в края на веждите на майко се нанася обилно количество яркочервен или розов пигмент (бени). Това символизира младост и според суеверията прогонва злите сили.
Гримът на гейшите (Гейко) – Когато момичето стане истинска гейша, гримът става много по-фин и естествен. Запълват се изцяло и двете устни, но формата е по-строга и елегантна. Червеният цвят около очите почти напълно изчезва. Използва се предимно черна очна линия, за да се придаде зрял, дълбок и хипнотизиращ поглед. По-възрастните и утвърдени гейши носят белия грим само по време на много специални изпълнения на традиционни танци. При ежедневните банкети те носят съвсем стандартен, съвременен грим, тъй като техният статус се определя от интелекта и уменията им, а не от визуалната маска.

Дървените обувки на гейшите и техните ученички са истинско произведение на изкуството, но и огромно предизвикателство за баланса. Те не са просто прищявка на модата, а имат изключително практична и символична роля в затворените квартали на Япония. Точно както при поясите и грима, обувките ясно разграничават начинаещото момиче от зрялата жена.
Обувките на ученичките (Майко) – Окобо (или Покури) - Тези обувки са сред най-атрактивните и трудни за носене елементи от облеклото в цяла Япония. Окобо (Okobo) са изработени от едно цяло парче сурово дърво от павловния. Те са изключително високи – между 10 и 15 сантиметра, и имат специфична заоблена форма в предната част и скосена задна част. Обувките са кухи отвътре. В кухината е монтирано малко звънче. Когато майко стъпва по калдъръмените улици, обувките издават много специфичен, нежен и мелодичен звук – "покури-покури". Този звук е толкова емблематичен, че е избран за един от "100-те звукови пейзажа на Япония", които държавата официално защитава като културно наследство. Цветовете на копринените каишки (хао) показват опита на момичето. Новодошлите ученички носят червени каишки. С напредване на обучението преминават през жълти и сини, а в края на чиракуването си носят виолетови каишки. Тъй като кимоната на майко имат изключително дълги подгъви и са невероятно скъпи (често струват десетки хиляди долари), височината на окобо предпазва скъпоценната коприна от калта, прахта и водата на улицата.
Обувките на гейшите (Гейко) – Гета и Дзори. Когато момичето стане пълноправна гейша, тя слиза на земята и преминава към много по-удобни и ниски обувки. Гета (Geta) - Това са класически дървени чехли с правоъгълна форма, които имат две дървени „зъбчета“ (подпори) отдолу. Гейшите ги носят предимно при дъждовно или снежно време на открито. Тъй като са по-ниски от окобо, те изискват по-малко усилие за баланс, но въпреки това издават характерния тракащ звук по асфалта. Дзори (Zōri) - За официални банкети и сухо време гейшите използват дзори. Те са плоски, нямат дървени зъбчета и често са покрити с фина кожа, коприна или лакиран материал. Те са напълно безшумни и излъчват зряла елегантност.
Вървенето с окобо или гета изисква специална техника, на която момичетата се учат с месеци. Те не вдигат краката си както при модерните обувки, а се плъзгат по земята с много малки, ситни стъпки, като стъпалата са леко обърнати навътре. Този стил на ходене придава на гейшите онази прочута, плавна походка, при която изглежда, че те не вървят, а буквално „плуват“ над земята.