Токио, Светилището Мейджи (Meiji Jingu), Япония

Светилището „Мейджи“ (Meiji Jingu) е най-голямото и най-посещаваното шинтоистко светилище в Токио. Разположено е в района Шибуя, непосредствено до популярния парк Йойоги и оживената гара Хараджуку. То представлява истински зелен оазис и спокойно убежище от шума на японската столица. Храмът е построен в чест на божествените духове на император Мейджи и неговата съпруга императрица Шокен. Под тяхното управление в края на 19-и и началото на 20-и век Япония преминава през бърза модернизация. Светилището е завършено през 1920 г.. По време на Втората световна война оригиналните сгради са разрушени, но по-късно са възстановени с дарения. Комплексът се простира на около 70 хектара. Гората се състои от над 100 000 дървета, дарени от хора от цяла Япония по време на изграждането му
Входовете към светилището са маркирани от масивни дървени порти (тории), изработени от вековни кедрови дървета, които символизират прехода от светското към свещеното пространство.
По пътя към главната сграда има дълга стена от декоративни бурета със саке (kazaridaru), дарени като приношение на духовете на императора. Срещу тази стена има друга с бурета от вино.

Историята на светилището „Мейджи“ (Meiji Jingu) е дълбоко свързана с прехода на Япония от изолирана феодална държава към модерна световна сила. 
Император Мейджи (Муцухито): Той се възкачва на трона през 1867 г. на 14-годишна възраст. Под негово ръководство се извършва известната Реставрация Мейджи. Самурайската система е прекратена, а страната се отваря към света и се индустриализира бързо. След смъртта на императора през 1912 г. и на неговата съпруга императрица Шокен през 1914 г., в японското общество се ражда силно желание да се почете тяхната памет. Японският парламент гласува резолюция за изграждането на светилище. 

За локация е избран районът Йойоги в Токио. Това е място, където императорското семейство често е обичало да се разхожда сред градини с ириси. По това време теренът е бил предимно пуста и безплодна земя. Строителството започва през 1915 г. под ръководството на архитекта Ито Чута. Сградите са проектирани в традиционния стил нагаре-дзукури, като е използван основно японски кипарис и мед. Лесовъди и учени проектират изкуствената гора така, че тя сама да се възобновява и развива в рамките на 150 години. Около 110 000 доброволци от младежки групи засаждат на ръка над 100 000 дървета, дарени от всяка префектура на Япония и от чужбина. Светилището е официално осветено на 1 ноември 1920 г.
По време на Втората световна война, през май 1945 г., по-голямата част от дървените постройки на храма изгарят до основи по време на тежките въздушни бомбардировки над Токио от американската авиация. По чудо изкуствената гора оцелява почти непокътната. Веднага след края на войната започва мащабна дарителска кампания в цялата страна. Благодарение на обединените усилия на хората, светилището е напълно възстановено в оригиналния си блясък през октомври 1958 г. 

Стената с бурета от саке (Kazaridaru) е една от най-емблематичните, разпознаваеми и заснемани локации по пътя към главното светилище „Мейджи“. Разположена е по протежение на широката чакълена алея, точно срещу френските винени бъчви. На японски език тези традиционни дървени съдове, обвити в сламени рогозки и стегнати с въжета, се наричат кадзаридару. Празни, но пълни със смисъл. Буретата, изложени на стената, всъщност са физически празни. Светилищата ги подреждат под формата на стена, когато даренията от алкохол станат по-големи, отколкото храмът може да изконсумира физически. Духовно обаче те носят огромно значение. 
В шинтоистките традиции традиционната оризова напитка (саке) е много повече от алкохол – тя се възприема като мост, който обединява хората и боговете (ками). В древните текстове сакето, поднесено в храмовете, се нарича мики (Miki) или о-мики. Хората вярват, че споделянето на тази напитка по време на фестивали носи щастие и ги приближава духовно до божествата.
Буретата на стената в „Мейджи“ се даряват ежегодно от производители на саке от всички префектури на страната. В замяна свещениците в храма извършват специални молитвени ритуали за благополучие, бизнес успех на пивоварните и богата реколта от ориз в цяла Япония. Всяко буре е брандирано с уникална калиграфия и красиви цветни графики, които представляват официалното лого и марка на съответната пивоварна. На практика тази стена действа като визуална географска карта на японските региони за производство на саке. 

Точно срещу известната стена с бурета от саке, по протежение на същата сенчеста чакълена пътека, се намира още една впечатляваща и необичайна експозиция – стената с дъбови бъчви от френско вино. Тази неочаквана гледка в сърцето на традиционното шинтоистко светилище има много интересна история и символика. 
Като част от Реставрацията Мейджи и отварянето на Япония към света, император Мейджи активно възприема много елементи от западната култура, включително облеклото и кулинарията. Хрониките на двореца сочат, че императорът лично е бил изключителен ценител на западната кухня и особено на френското червено вино от региона Бургундия, което редовно е присъствало на неговата вечерна маса. Тъй като виното е било любимото питие на императора, през 2006 г. френски винарни от Бургундия (включително някои от най-елитните шата) решават да отдадат почит на духа му. По инициатива на Ясухико Сата (представител на Бургундия в Токио), те започват ежегодно да даряват бурета с вино на храма. Всяка година представители на френското историческо винено братство Confrérie des Chevaliers du Tastevin посещават светилището „Мейджи“. Бутилки от дареното вино се поднасят пред главния олтар по време на тържествени шинтоистки церемонии за годишнината от рождението на императора (3 ноември). 
Разполагането на френските винени бъчви директно срещу японските бурета със саке не е случайно. Този „сблъсък“ на традиции символизира перфектния баланс на Ерата Мейджи – усвояване на чуждестранното влияние и технологии, без да се губят изконните японски традиции. Днес френските дъбови бъчви стоят там като символ на дълбоките културни връзки и приятелството между Франция и Япония. 
Подобно на буретата със саке, тези винени бъчви извън залите са празни и служат за декоративна инсталация (kazaridaru), докато истинското вино се съхранява за ритуалите. 

Поетичната традиция е в самото сърце на светилището „Мейджи“. Докато се разхождате по дългите, посипани с чакъл сенчести пътеки (сандо), които водят към главния храм, вие всъщност вървите по път, дълбоко свързан с класическата японска поезия Вака (Waka).  Император Мейджи и императрица Шокен са били изключително плодовити и признати поети. През живота си Императорът е съставил около 100 000 стихотворения, а Императрицата – около 30 000. Тяхното духовно наследство и мъдрост са вплетени в цялостното изживяване по пътя към олтара. 

Портите Тории (Torii) в светилището „Мейджи“ имат дълбоко религиозно, духовно и психологическо значение в японската култура шинтоизъм. Основната функция на всяка порта тории е да служи като граница между светския свят (профаното) и свещената земя (сакралното) на боговете (ками). Преминавайки под портата, посетителят символично оставя ежедневните грижи, суетата и „нечистотията“ на външния свят навън. Това е момент за настройване на ума към тишина и уважение.
За разлика от яркочервените (киновар) порти, които се срещат на други места в Япония (като Киото), портите в „Мейджи“ са оставени в естествен дървесен цвят. Това отразява шинтоисткия идеал за сливане с природата и почитане на суровата, чиста красота на дървото. Главната порта (О-Тории), намираща се на пресечната точка на пътеките, е една от най-големите дървени порти в Япония. Тя е висока 12 метра и е изработена от вековни кипариси (хиноки) на възраст над 1500 години, пренесени от планината Алишан в Тайван.
Буквалният превод на думата тории  означава „място, където стоят птиците“.
В шинтоизма птиците се смятат за пратеници на боговете. Според митологията, когато богинята на слънцето Аматерасу се скрила в една пещера и светът потъмнял, хората поставили пеещи петли на голямо дървено скеле (първото тории) пред входа, за да я подмамят да излезе.
Когато влизате и излизате през портата тории, традицията изисква да направите лек поклон с горната част на тялото в знак на уважение към духовете. Свещената пътека (сандо) под портата и след нея има свои правила. Никога не се ходи в точния център на пътеката под тории. Центърът е запазен за преминаването на самите божества (ками), а хората трябва да се движат в лявата или дясната страна.
Портата Минами Шинмон (Minami-Shinmon / Южната божествена порта) е официалният главен вход към вътрешния двор и сакралното пространство на светилището „Мейджи“. Докато по-голямата част от оригиналните сгради на светилището са изпепелени до основи при въздушните бомбардировки през 1945 г., Южната порта е една от малкото постройки, които оцеляват напълно невредими. Преминавайки през нея, вие се докосвате до оригиналния материал и дух от епохата на създаването на комплекса. 
За разлика от Източната (Хигаши) и Западната (Ниши) порти, които са едноетажни, Минами Шинмон е двуетажна величествена постройка. Това подчертава статута ѝ на най-важен вход на комплекса. Изработена е изцяло от чист японски кипарис (хиноки), а масивният ѝ покрив е покрит с характерните медни плочи. Шинтоистките порти обикновено са изключително строги, но Минами Шинмон съдържа фини, бели декоративни елементи по дървената си рамка, които целят да създадат по-топла и приветлива атмосфера за вярващите. 
Ако погледнете отблизо металните обкови и детайли по дървената конструкция, ще забележите малки мотиви с формата на сърце. В традиционната японска архитектура този дизайн се нарича Иноме, което буквално означава „око на диво прасе“. Този древен символ няма романтично значение – неговата цел е да прогонва злите духове и да предпазва сградата от пожари, което е било критично важно за дървеното строителство в миналото. 
Когато стигнете до Минами Шинмон, е добре да се спазват следните правила за уважение. Поклонете се леко с глава преди да пристъпите под покрива ѝ.
Прекрачете дървения праг, без да стъпвате върху него – стъпването директно върху праговете в японските храмове се счита за признак на лошо възпитание и неуважение. 

Главният комплекс на светилището „Мейджи“ е шедьовър на традиционното японско дърводелство. Неговата архитектура въплъщава шинтоисткия идеал за минимализъм, чистота и съвършена хармония с околната среда. Сградата е проектирана така, че да не доминира над природата, а буквално да се „разтваря“ в нея. Главната зала (Хонден) е построена в най-популярния традиционен шинтоистки стил – нагаре-дзукури (в превод: „течащ/поточен стил“). Най-характерният белег е формата на покрива. Предният скат е значително по-дълъг от задния. Той се спуска плавно напред, извивайки се леко нагоре в краищата, за да оформи покрит портик (навес) над предните стъпала, където хората стоят. За разлика от западните църкви, влизането или заставането за молитва става откъм дългата, а не откъм тясната (фронтонна) страна на сградата. Цялата конструкция е изградена от изключително ценна и устойчива дървесина от вековни кипариси, доставени основно от региона Кисо (префектура Нагано) и Тайван. Дървото не е боядисано, за да се виждат естествените му шарки. Покривните конструкции са облицовани с тънки медни листове. С течение на времето и под влияние на влагата, медта оксидира и придобива красив, характерен зелено-син оттенък (патина), който я слива с короните на дърветата наоколо. Вътрешното пространство е организирано в три последователни зони според нивото на свещеност. Гехайден (Gehaiden - Външна зала) - Намира се в предната част на комплекса. Това е мястото, до което обикновените посетители и туристи имат достъп, за да се поклонят и отправят своите молитви.
Найхайден (Naihaiden - Вътрешна зала) - По-навътре в комплекса, където се провеждат официалните ритуали от шинтоистките свещеници и се рецитират свещени молитви (норито).
Хонден (Honden - Главен олтар): Най-свещената и скрита част от комплекса. Там са вградени и се съхраняват божествените духове (ками) на император Мейджи и императрица Шокен. Тя остава напълно скрита от очите на широката публика.
По гредите, портите и фенерите на главната сграда ясно има позлатени орнаменти във формата на 16-листна хризантема. Това е официалният герб на Императорското семейство на Япония (Kiku Crest), който подчертава директната връзка на светилището с монархията.

„Меото Кусу“ (Meoto Kusu / Свещените дървета съпрузи) са две огромни камфорови дървета, които се намират във вътрешния двор на светилището „Мейджи“, непосредствено от лявата страна на главната зала за молитви.
Те са сред най-обичаните и снимани природни обекти в целия комплекс поради своята силна символика. Двете дървета са засадени заедно през 1920г. при основаването на светилището. С течение на десетилетията те са израснали толкова близо едно до друго, че в основата си са се сляли, а короните им образуват един общ, огромен зелен купол. Дърветата са свързани помежду си с дебело въже от оризова слама, наречено шименава (shimenawa), украсено със зигзагообразни хартиени ленти (шиде). Това въже в шинтоизма обозначава, че дърветата са свещени и в тях живеят природни духове (ками).
Името „Меото Кусу“ буквално означава „Камфорови дървета съпруг и съпруга“. Те символизират силната любов, верността и хармоничния брак между император Мейджи и императрица Шокен, които са били известни с дълбоката си привързаност един към друг. Смята се, че дърветата излъчват мощна положителна енергия за семейно щастие, благополучие, намиране на спътник в живота и безопасно раждане.
Когато застанете пред „Меото Кусу“, традицията повелява да се помолите за хармония в семейството или за откриване на истинска любов.
Да отправите молитвата си, гледайки към дърветата, но посоката на поклона ви да бъде към главната зала на храма, тъй като дърветата стоят на една линия с главния олтар.

Точно до камфоровите дървета се намира масивна дървена конструкция, отрупана с хиляди петоъгълни дървени плочки, наречени Ема. Посетителите (включително туристи от цял свят) купуват плочка за около 500 йени, изписват на нея своите съкровени желания, молитви или благодарности и я закачат на стойката. Свещениците в храма редовно събират тези плочки и извършват ритуали, за да бъдат чути молитвите от боговете. В „Мейджи“ плочките често са изписани на десетки различни езици

В контекста на светилището „Мейджи“ и японската шинтоистка култура, ритуалът за освещаване на кола се нарича Курума-хараи или молитва за безопасно шофиране (Котсу Андзен / Kōtsu Anzen). Това е изключително популярна и уникална японска традиция, при която собствениците на нови или използвани автомобили закарват превозните си средства в храма, за да бъдат пречистени от лоша енергия и да се помолят за защита от катастрофи.
В комплекса има специално обособена зона, подобна на покрит паркинг или навес. Собственикът паркира автомобила си точно там, за да започне церемонията. Шофьорът попълва бланка и заплаща такса за частен ритуал (Кигансаи). Първоначално шофьорът влиза в залата, където свещеникът чете свещени молитви (норито) за здраве и безопасно пътуване. След това шинтоисткият свещеник излиза при паркираната кола. Той започва да размахва специален ритуален жезъл с бели хартиени ленти, наречен Хараигуши, над капака, вратите и гумите на автомобила. Този жест символично прогонва злите сили, произшествията и повредите. Накрая собственикът получава специален талисман Омамори за безопасно шофиране. Той се закача на огледалото за задно виждане или се поставя на видно място в купето, за да пази водача и пътниците през цялата година. 
Японците правят това при покупка на нов или употребяван автомобил. Веднага след вземане на шофьорска книжка от нов водач. Традиционно в началото на всяка Нова година за подновяване на защитата

Около стените и входовете на вътрешния двор са разположени тежки, масивни бронзови фенери. Те са дарения от видни фамилии или префектури. В миналото са били палени вечер с истински огън, за да осветяват символично пътя на боговете и пречистването на вярващите.

Макар светилището „Мейджи“ да е сравнително ново (завършено през 1920 г.) и посветено на реални исторически личности, мястото вече е обвито в няколко завладяващи легенди, градски митове и вярвания за свръхестествена енергия.  В Япония тези места се наричат „Power Spots“ (места на силата) – зони, за които се вярва, че са заредени с особена духовна мощ.
Кладенецът на Кийомаса - Това е най-известната и мистериозна легенда в рамките на комплекса, намираща се във Вътрешната градина. Вярва се, че този дълбок кладенец с кристално чиста вода е изкопан лично от легендарния военачалник и самурай Като Кийомаса (1562–1611 г.), живял векове преди построяването на храма. Той е бил известен с майсторството си в хидроинженерството и изграждането на замъци. Водата извира от земята с постоянна температура от около 15 градуса целогодишно. Преди няколко години в Япония се разпространил градски мит, че ако снимате кладенеца с телефона си и сложите снимката като тапет (background) на екрана, това ще ви донесе огромно финансово щастие и късмет. Вълната от вярващи била толкова голяма, че хората чакали на опашки с часове само за една снимка. Според майсторите на Фън Шуй и шинтоистките вярвания, мястото е силно енергийно („ян“ енергия), но вечер или при лошо време се превръща в отрицателно („ин“) място. Затова легендата съветва да го посещавате само в слънчеви дни, за да не привлечете лоша енергия. 
Пророчеството за оцеляването на гората
Когато през 1915 г. учените започват да планират изкуствената гора, мнозина са били скептични, че в сърцето на Токио (сажди от заводите, дим и градски шум) може да оцелее дива природа. Лесовъдите създават строг 150-годишен план, при който дърветата трябва да се самовъзобновяват без човешка намеса. Истинското чудо се случва през май 1945 г., когато американските бомби изпепеляват до основи целия дървен храмов комплекс. Местните разказват легенди как огненото кълбо е погълнало сградите, но изкуствената гора по чудо е останала почти непокътната. Вярващите отдават това на защитата на горските духове (ками), които умишлено са спрели огъня, за да запазят свещената земя. 
Проклятието над шараните в Езерото Нан-Чи 
Във Вътрешната градина има красиво езеро, в което плуват огромни, цветни шарани кои. Преданието разказва, че първите шарани в езерото са били пуснати лично от император Мейджи, който е обичал да релаксира тук. Сред местните съществува поверие, че тези риби са директни наследници на императорските любимци и са пазители на спокойствието в градината. Старо поверие гласи, че ако някой се опита да нарани или улови шаран от това езеро, ще бъде застигнат от личното нещастие и гнева на императорския дух.

Легендата за белия сокол
В шинтоизма птиците са пратеници на боговете. Старите хроники разказват, че в деня на официалното освещаване на светилището през ноември 1920 г., огромен бял сокол е долетял от небето и е кацнал на покрива на главната порта. Тъй като белият сокол е изключително рядка птица в японската митология, това събитие е изтълкувано като ясен знак, че духът на император Мейджи е приел новото си земно убежище и е благословил мястото. 

Киото, Япония

Киото е историческото и културно сърце на Япония, разположено в регион Кансай на остров Хоншу. Градът е служил за императорска столица на страната в продължение на повече от 1000 години (от 794 до 1868 г.). Благодарение на своята огромна историческа стойност, Киото е пощаден от разрушения по време на Втората световна война, съхранявайки хиляди класически будистки храмове, шинтоистки светилища, традиционни дървени къщи (machiya) и дворци. Градът е дом на 17 обекта, включени в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО

Историята на Киото обхваща повече от хилядолетие, през което градът служи като имперска столица на Япония и се превръща в културното и религиозно ядро на нацията. Неговото минало е изпълнено с периоди на артистичен разцвет, опустошителни войни за власт и забележително съхранение. 
Основаване и Златен век: Хеян-кьо (794 – 1185 г.)

През 794 г. император Канму премества императорския двор в новопостроен град, наречен Хеян-кьо ("Столица на мира и спокойствието"). Градът е проектиран по правилна правоъгълна схема с широки улици, вдъхновена от Чан-ан, столицата на китайската династия Танг. Това е ерата на висшата аристокрация, в която процъфтяват класическата японска поезия, литература (като "Повест за Генджи") и изящните изкуства.
Епоха на шогуните и разрушения (1185 – 1603 г.)

С възхода на самураите реалната политическа власт се премества в Камакура, но Киото остава официална столица и дом на императора. Жестока гражданска война между враждуващи кланове (Войната Онин 1467–1477 г.) превръща града в бойно поле. Почти цялото Киото е опожарено и опустошено. В края на XVI век военачалникът Тойотоми Хидейоши реконструира града, възстановява храмовете и преначертава уличната мрежа. 

Периодът Едо: Мир и изкуство (1603 – 1867 г.)

Шогунатът Токугава мести политическото управление в Едо (днешен Токио), но Киото запазва ролята си на духовен и културен център. Замъкът Ниджо е построен е като резиденция на шогуна в Киото по време на неговите посещения в града. По време на този дълъг мирен период процъфтяват производството на коприна (Нишиджин), чаената церемония, театърът Кабуки и културата на гейшите. 

Benji Traveler: Киото, Що е то гейша. Гейша шоу, Япония

Benji Traveler: Киото, Замъка Ниджо джо, (Nijo-jo), Япония

Модернизация и загуба на статут (1868 г. – днес)

С Реставрацията Мейджи през 1869 г. императорът се премества за постоянно в Токио, с което Киото губи статута си на столица след 1000 години. За да избегне икономически упадък, градът се модернизира бързо. Построен е каналът от езерото Бива, който захранва първата комерсиална водноелектрическа централа в Япония.
Киото е първоначалният основен избор на САЩ за пускане на атомната бомба. Американският министър на войната Хенри Стимсън обаче настоява градът да бъде заличен от списъка с цели поради огромното му културно и историческо значение. Това спасява безценното наследство на града от разрушение. В плановете на американската армия през пролетта на 1945 г. градът е бил избор номер едно за пускане на първата атомна бомба. Причините, поради които Киото е бил водеща цел, и драматичният обрат в неговото спасяване се основават на няколко ключови фактора. Градът е разположен в котловина, заобиколена от планини. Военните експерти са изчислили, че тази форма ще концентрира ударната вълна от експлозията и ще максимизира разрушенията.
Като интелектуално и историческо сърце на Япония, неговото пълно заличаване е имало за цел да пречупи окончателно волята на японския народ за съпротива. За разлика от Токио, Киото е бил умишлено пощаден от масираните конвенционални бомбардировки. Това го е правело перфектна цел, за да се измери реалната разрушителна мощ на новото оръжие. 
Министърът на войната Хенри Стимсън категорично отхвърля предложението на Комитета по избор на целите. Стимсън е посещавал града няколко пъти през 20-те години на миналия век (често се твърди, че е бил там на меден месец, въпреки че историците спорят за това) и е бил дълбоко впечатлен от местното изкуство и култура. Унищожаването на толкова безценно културно наследство би предизвикало международно възмущение и би опетнило репутацията на САЩ. Стимсън изтъква, че такова жестоко деяние би озлобило японците до степен, че следвоенното управление и съюз между двете страни биха станали невъзможни. 
Военните лидери, водени от генерал Лесли Гроувс (ръководител на проекта „Манхатън“), на няколко пъти връщат Киото обратно в тайния списък с цели, настоявайки за стратегическата му важност. Стига се до момент, в който през юли 1945 г. Стимсън се обръща директно към президента Хари Труман. Труман се съгласява с неговите доводи и Киото е окончателно и необратимо заличен от списъка. В резултат на това решение на преден план излизат градовете Хирошима и Нагасаки (който е добавен в списъка в последния момент на мястото на Киото). 

Benji Traveler: Киото, Храмът Киомизудера (Kiyomizudera), Япония

Benji Traveler: Киото, Шинтостки храм Фушими Инари (Fushimi Inari Shrine), Япония

Benji Traveler: Киото, Бамбуковата гора, Япония

Benji Traveler: Киото, Златния павилион (Kinkaku-ji Temple), Япония

Benji Traveler: Киото, Сребърният павилион (Ginkaku-ji Temple), Япония

Кулата в Киото (официално известна като Nidec Kyoto Tower) е най-високата структура и един от най-разпознаваемите модерни символи в града. За разлика от хилядите традиционни храмове в старата столица, кулата се отличава с футуристичен дизайн, наподобяващ японска свещ. Общата височина от 131 метра, я прави най-високата сграда в Киото. Отваря врати през 1964 г., съвпадайки с Летните олимпийски игри в Токио и пускането на влака-стрела Шинкансен. Намира се точно срещу северния изход на централната гара Киото (Kyoto Station). Площадка за наблюдение е разположена на 100 метра височина и предлага пълна 360-градусова панорама над Киото, като в ясни дни гледката стига чак до Осака

Старата част на Киото (известна като историческите квартали Gion и Higashiyama) е най-добре запазеният район в града, където може да се усети духа на феодална Япония. Районът се намира в източната част на Киото, покрай склоновете на планините. Квартала Gion е най-известният гейша квартал в Япония. Отличава се с традиционни дървени къщи търговци (мачия), чайни (очая) и ексклузивни ресторанти. Най-популярната улица за разходка е Hanami-koji.
Кварталът Higashiyama е идеален пример за старо Киото. Тесните калдъръмени улички са заобиколени от дървени сгради, в които се продават традиционни занаяти, сладкиши и керамика Kiyomizu-yaki.
Две от най-красивите и стръмни пешеходни улици в Higashiyama водят към прочутия храм Kiyomizudera - един от най-известните будистки храмове в Япония, разположен на върха на хълма в Higashiyama, известен с огромната си дървена площадка без нито един пирон. През града минава река Камо.

Българско кисело мляко произведено в Япония

Шинкансен (Shinkansen), известен по света като влакът-стрела, е легендарната японска мрежа от високоскоростни влакове, управлявана от Japan Railways (JR). Тя свързва повечето големи градове на островите Хоншу, Кюшу и Хокайдо, развивайки търговски скорости от 320 км/ч. Средното закъснение на влаковете Шинкансен е под 1 минута за цялата година. Закъснения над 5 минути изискват официално извинение от железопътната компания. За над 60 години експлоатация и милиарди превозени пътници няма нито един смъртен случай в резултат на дерайлиране или сблъсък. По най-натоварената линия (Токаидо) в пикови часове влаковете потеглят на всеки 3 до 5 минути, подобно на градско метро. Влаковете са оборудвени със системи за сеизмична сигурност, които автоматично спират композицията при първите трусове на земетресение.
Линия Токаидо (Tokaido Shinkansen) е най-популярната линия, която свързва Токио, Нагоя, Киото и Осака. Пътуването от Токио до Киото отнема малко над 2 часа. 

Линия Саньо (Sanyo Shinkansen) е продължението на Токаидо от Осака до Фукуока (гара Хаката), минаващо през Кобе и Хирошима. 

Линия Тохоку (Tohoku Shinkansen) свързва Токио със северната част на страната (Аомори) и продължава под морското дъно към Хокайдо.

Това беше и влакчето с което стигнахме до Токио.