Чипровци и Чипровски манастир, България

Чипровският манастир се намира в подножието на Язова планина, която е част от Западна Стара планина, и в долината на Чипровската река. Отстои само на 6 км от Чипровци, а достъпът до него е изключително лесен, като с кола се стига точно до самия манастир. Чипровският манастир е построен през 10-ти век от българските католици и за целия период на своето съществуване е разрушаван и възстановяван многократно. В летописите на манастира са отбелязани общо шест пожара и разрушения.
Първото разрушаване се случва през 1404г. след въстанието на Константин и Фружин. Едни от най-тежките последици манастирът претърпява след второто нападение, което било след потушаването на Чипровско въстание от 1688г. Тогава е унищожена и богатата манастирска библиотека, съдържаща ценни славянски книги и икони, а българското католическо население било принудено да се изсели. Вследствие на това манастирът запустява.
В началото на 18-ти век в Чипровският манастир се заселват православни монаси и го преустройват по изискванията на своя обред. Създадени са връзки с някои руски манастири и са изпращани представители в Русия. През 1800г. Руския император Павел I подарява на манастира престолно евангелие със сребърен обков, което днес се съхранява в Националния исторически музей.
През 1806г. Чипровският манастир отново претърпява поражение, когато е плячкосан и опожарен от берковския бей Юсуф паша. Съграден е отново през 1818г., но десет години по-късно пак бива опожарен. Поредното възкръсване на Светата обител става през 1829г., като тогава е построена и сегашната църква “Св. Иван Рилски”. През 1837г. огънят отново поглъща всичко. Следва отново градеж, за да дойде последното изгаряне след Освобождението.
По време на въстанията в Северозападна България, Чипровският манастир приютява няколко хиляди четници. Самите монаси се включват като въстаници в Ломското съзаклятие от 1867-1868 година, а през юли 1876г. в близост до манастира сражения водят четите на Панайот Хитов и Филип Тотю.
В наши дни манастирът е едно спокойно кътче за отдих и уединение, обгърнато от красива природа. Той е постоянно действащ и представлява комплекс от църква, два параклиса, триетажна кула-камбанария, жилищни и стопански сгради. Манастирският двор е в правоъгълна форма, като западните и южните страни са заети от постройки, а източните и северните са оградени с каменни стени.
В средата на двора се издига манастирската църква “Св. Иван Рилски”, където всеки посетител може да запали свещичка. При преустройството на православните монаси в края на 17-ти век оригиналните стенописи са покрити с вар, но под белия слой личат геометрични и растителни орнаменти. Иконостасът е резбован и украсен с живопис и позлата, а иконите по него са дело на копривщенския зограф Христо Енчев.
В приземния етаж на кулата се съхраняват костите на монасите и другите загинали четници в Чипровското въстание. Паметна плоча до входа на костницата прославя техните имена.
На втория етаж на кулата, до който се стига по оформени външни каменни стъпала, има малък параклис – “Свети Атанасий”, чиято вътрешност е изцяло украсена със стенописи. От последният етаж, където се намира камбаната, се разкрива красива гледка към двора на манастира и околните хълмове.

Чипровци е един от най-значимите градове в българската история. В продължение на векове районът е бил център на златодобив и обработка на златни и сребърни предмети, откъдето е произлязла и прочутата Чипровска златарска школа. До въстанието от 1688 г. школата е сред основните производители на фини златни и сребърни предмети за цялата Османска империя, а продукцията на занаятчиите се е изнасяла далеч отвъд нейните граници.
Градът е населяван от саксонски рудари, които помагат много за икономическия му възход. Дори и след падането на българските земи под османска власт, Чипровци остава център на култура, занаяти и търговия. Има предположения, че тук са се изселили част от средновековните български боляри, изгонени от Търново и Видин. В музея на гр. Чипровци днес може да видите доказателствата и паметта за старата българска аристокрация – гербовете на родовете, повечето от тях познати като участници във въстанието и главни негови организатори.
Особеният статут на Чипровци в първите векове на Османската империя се дължи и на религията на жителите му – мнозинството са католици, които поддържат тесни връзки с Рим и големите търговски градове на запад като Дубровник и Венеция. Тук е открито и първото българско светско училище през 1624 г. от епископ Илия Маринов. Още тогава училището въвежда съвременна система на обучение с предмети като логика, математика, граматика, философия, а присъствието в него е задължително за всички деца от Чипровци. Учениците с изявени способности са изпращани в университети в Западна Европа да продължат образованието си. Един от тях е Петър Парчевич, доктор по богословие, дипломат, вдъхновител и един от главните организатори на Чипровското въстание.
Бунтът на българските католици, старателно организиран, е преломният момент в историята на Чипровци. Епископите Петър Парчевич, Петър Богдан, наследникът на чипровската аристокрация Франческо Соймирович, управителят Франческо Марканич и други граждани подготвят в продължение на десетилетия бунта. След като османските войски са разбити при Виена и прогонени от Централна Европа, чипровчани продължават с международните си контакти и договорки за подкрепа и решават, че е подходящо време да се надигнат на бунт.
Под ръководството на Георги Пеячевич в пролетта на 1688 г. първите групи бунтовници се присъединяват към австрийската армия и завземат крепости в района на Банат, днешна Румъния. Заедно с чипровчани се вдигат и много православни българи от цяла Северозападна България, но Видин остава извън бунта заради силните позиции на турски и унгарски гарнизон в града. Отделни жители на града се присъединили към бунтовниците на Пеячевич, но в голяма битка в местността Жеравица са разбити. Ироничното е, че предводител на армията, разбила католически и православни въстаници е унгарският граф Имре Тьокьоли. Тьокьоли е протестант, съюзник на Османската империя, който се бори против австрийските Хабсбурги, които от своя страна са основната подкрепа за българските въстаници.
Битките продължили, за да завършат с поражение на чипровчани и убийството на голяма част от войските и много мирно население. Чипровци, селата Железна, Клисура, Копиловци са сринати напълно, унищожен е и Чипровския манастир, с което завинаги са изгубени много ценни книги, исторически документи, икони и църковни предмети. Оцелелите българи от Чипровци и околностите са принудени да бягат по различни краища на Европа. Една част се заселват в областта Банат, създавайки общността на банатските българи, други остават в Пловдивско, около Кюстендил, Трън, Лом, селата около Берковица, Пирот, както и в днешна Будапеща.
Мнозина неправилно считат Чипровското въстание за обречен бунт на малка българска област. Напротив, въстанието е подготвяно много внимателно в продължение на над 50 години, създадени са дипломатически, военни и политически връзки с християнски монархии, които дават подкрепата си за ограничаване на османците извън Балканите. Бунтовниците, високообразовани, богати хора, нямат никаква икономическа изгода с действията си – те залагат привилегии, сигурност, живота и огромните си богатства за идеала да видят възстановяването на Българското царство. С подкрепата на силни монархии като австрийските Хабсбурги, Полша, градовете-държави Венеция и Дубровник и с Римската католическа църква въстанието е можело да бъде успешно. Лошо стечение на обстоятелствата, няколко грешки и промени в първоначалните планове на групиране, както и съюзът на османците с унгарските протестанти унищожават шанса за българската свобода.
След въстанието Чипровци никога не се въстановява в предишната си слава и мощ. Има много данни, които показват, че точно тогава в града започват да се заселват българи от околни села и те пренасят килимарското си изкуство, което днес е под закрилата на ЮНЕСКО. Католическото вероизповедание изчезва, заедно с големите благороднически родове, чиито наследници са убити, пленени, продадени в робство из Османската империя. Оцеляват училището – днес ОУ „Петър Парчевич“, както и малка част от традициите на златарството.

Враца, Рогозенското съкровище, България

Рогозенското съкровище е открито случайно през 1986г в с. Рогозен. Селото се намира в Северозападна България, близо до гр. Враца.Съкровището е открито на две части. Първата част, която се състои от 65 предмета, е открита случайно през есента на 1985 година от Иван Димитров в двора на къщата му. В продължение на 3 – 4 месеца дядо Иван не съобщава за откритото богатство поради страх от мисълта, че дворът му ще бъде разкопан от археолози и посевите му ще бъдат съсипани. Но в началото на януари 1986 г. той занася откритите предмети на тогавашния кмет на с. Рогозен Борис Драмкин. Кметът разбира, че това е наистина една много ценна находка и веднага се обажда в Регионалния исторически музей – Враца, за откритото имане. Археолозите Богдан Николов, Спас Машов и Пламен Иванов реагират веднага и в същия двор на 4 метра разстояние от първия куп откриват и останалите 100 предмета. Рогозенското съкровище е обявено за находката на века.
След обстойно проучване, археолозите казват, че то е най-голямото откривано до сега, не само на територията на България, но и в Европа, което го прави най-значимото до този момент.
Откривателите намират 165 предмета с общо тегло над 20кг, изработени от висока проба сребро, като някои от тях имат и допълнително частично позлатяване. Това са предимно фиали и кани, всичките безценни и уникални.
След многобройни анализи и изследвания, установяват, че тези съдове са произвеждани по различно време. Това е причината да се даде доста широк период от време на тяхното датиране – от края на VI до началото на IV век пр. Хр.
По всяка вероятност, съкровището е изработвано от майстори от различни области. Някои от фиалите и каничките са свързани с гръцката митология, други са с опредени тракийски сюжети.
Рогозенското съкровище е от съществено значение за нас, българите, най-вече за това, че голяма част от предметите са изработени от траките, населяващи нашите земи. Съдовете смайват с удивителните си форми и богатата украса.
Учените са впечатлени от надписите върху някои от фиалите. От тях те предполагат, че Рогозенското съкровището е принадлежало на цар Котис, който е бил владетел на Одриската държава.
Един от най-интересните предмети е фиалата, изобразяваща мита за Херакъл и Авге. Украсата на предметите от съкровището изобразява множество сцени от религията на древните траки, в които централно място заема великата тракийска богиня, представена като повелителка на природата и особено на животинския свят. Има различни теории защо съкровището е заровено в земята и то на две места. Най-разпространена е версията, че е укрито по време на военен конфликт: походът на Филип в Тракия (339 г. пр. Хр.), или „голямото келтско нашествие“ (279 г. пр. Хр.)

Херакъл и Авге.

Враца, България

Враца е най-големият град в Северозападна България. Административен и стопански център на едноименните Община Враца и Област Враца. Намира се на около 112 км северно от София, 40 км югоизточно от Монтана.
Наименованието Враца е стара паралелна форма Вратца. Името на средновековния град Вратица е засвидетелствано в надпис, открит в останките на църквата в м. Градище до скалния пролом Вратцата. С това име той е бил известен през цялото Средновековие. Езиковеди смятат, че старото име на града несъмнено е свързано с прохода и по-специално с онази най-тясна част, където се е издигало старото укрепление и крепостните съоръжения, и стръмните планински склонове са били естествена „врата”, порта за пътя и селището по поречието на р. Лева. Крепостта Валве се локализира с укреплението при Вратцата – лат valvae означава „двукрила врата”.
Град Враца е разположен в Северозападна България на границата между Старопланинската верига и зоната на Предбалкана, в подножието на Врачанския Балкан в непосредствена близост до живописния пролом Вратцата.
В различните исторически епохи градът се развива като значимо обществено, пазарно и културно средище. Следите от човешка дейност по тези места датират още от новокаменната ера. По-късно тракийското племе трибали развива висока материална култура, останки от която се намират и днес на територията на Врачанския регион. Уникалните находки, открити при археологически разкопки на Могиланската могила във Враца, в Букьовци /Мизия/ и в Рогозен носят интересна информация за процъфтяваща древна цивилизация. Римляните, които оценили географското и стратегическото положение на земите около Искърския пролом, ги превърнали в непристъпна крепост, контролираща най-късия път от Дунава към юг и запад и към богатите рудни находища високо във Врачанската планина. Средновековното селище Вратцата, изградено от славяните върху руините на крепостта, прераства в твърдина с важно значение и през Втората българска държава. В средните векове то разширило границите си и се превърнало в голям център с развити занаяти и стоково-парични взаимоотношения. От това време са останали в наследство многобройни паметници на духовната и материалната култура.
През робството в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. селището е обект на нападения както от видинския феодал Осман Пазвантоглу, така и от султанските войски и няколко пъти е опустошавано. Градът е занаятчийски, търговски и културен център. Столетия тук са работили прочутите врачански златари и заедно с представителите на другите занаяти в града – копринари, ковачи, медникари – са спомогнали за запазване и развитие на народната материална и духовна култура. Достатъчно е да споменем достиженията на Врачанската книжовна школа, Банишкото, Врачанското и Черепешкото евангелие – истински шедьовър на средновековното калиграфско и златарско изкуство, златарската и меднощампарските работилници в Бистрешкия манастир „Св. Иван Рилски /Пусти/ – Касинец” /по-късно под нейно влияние златарството се развива и в самия град/.
Враца многократно е определян от изследователи и творци като едно от големите средища на културен и стопански живот по време на Българското възраждане. В тази бурна епоха градът дава на България много светли личности, оставили трайни следи в политиката, дипломацията, национално-освободителното движение, в културата и просветата. В този период процъфтяват занаятите, търговията, които в първите години след Освобождението превръщат Враца в модерен европейски град и оставят на потомците оригинални художествени образци в областта на златарството, грънчарството, коларството, тъкачеството. Още през ХVІІІ в. врачанските търговци установили постоянни връзки с европейските пазари. Производството на грозде и вино, на коприна са сред достиженията на старите врачани, с които потомците им винаги ще се гордеят. Дейността на първите врачански общински дейци след Освобождението e „недостижим образец за предана обществена и народополезна дейност”. Резултат от техния „колосален и всеотдаен труд” е осъщественото градоустройството и планирането на Враца, модерният за времето си водопровод, и десетките обществени постройки: паметник на Хр. Ботев, Мъжката и Девическата гимназия, казармите и Военния клуб, читалището, кварталните и стопанските училища, стопанските предприятия на града. 
В началото на ХХ в. Врачанското туристическо дружество „обръща погледа” на врачани и гости към природните и културните забележителности, с които и днес се слави градът и регионът – прохода Вратцата, пещерата Леденика, манастирите, разположени около града. Още в началото на отминалия век сред символите на Враца и върху нейната визитка трайно се налагат /освен гореспоменатите забележителности/ и двете средновековни кули, издигнати през ХVІ-ХVІІ в. от местни градски първенци /Куртпашовата кула и кулата на Мешчиите и днес са най-старите запазени сгради в града/, Ботевите места, първият паметник на Войводата, разположен на централния градски площад. Постепенно като символи на града един след друг се прибавят и паметникът на Околчица, „тракийското злато” – след откриването на Рогозенскито съкровище, на съкровището от Могиланската могила във Враца. В началото на ХХІ век – плочката от Градешница, а в последните години – археологическите открития от с. Оходен – едно от най-ранните неолитни селища в Европа, и така нар. „Тодорка” и „Христо” - едни от най-старите скелети, принадлежащи на културата на първите земеделци в Европа.

Benji Traveler: Враца, Рогозенското съкровище, България

Benji Traveler: Враца, Исторически музей, България

Benji Traveler: Враца, Съкровището от Градешница, България

Подлаган на природни и човешки бедствия през целия ХХ в. /пожар – 1923 г., американските бомбардировки – 1944 г. , наводненията от 1942 и 1966 г./, градът успява да съхрани голяма част от своите съкровища, които стават част от престижни държавни и частни колекции у нас и в чужбина, излагани пред публика – своеобразни акценти на уникални национални сбирки в европейски и световни музеи и галерии. Най-атрактивните съкровища и открити на територията на региона артефакти, за гордост на врачани, могат да се видят в Регионалния исторически музей с художествена галерия и Етнографско-възрожденския комплекс „Св. Софроний Врачански”.
Гербът на Враца е създаден през 1967 г. Негов автор е художникът Любен Орозов. Графичното изображение на герба символизира специфичния орографски индивид, от който носи името си градът - природния феномен Вратцата. Двете отвесни скали са изобразени с два топографски триъгълника, между които се вие пътят. Възходящата и дадена в перспектива линия символизира подема на града все нагоре и напред. Гербът е увенчан със зидова корона, означаваща, че градът е бил крепост от най-древни времена. Цялото изображение е върху старобългарски /варяшки/ щит, леко стилизиран, за да се запази стиловото единство.
Девизът “Град като Балкана - древен и млад” отразява славното минало на Враца като стара българска твърдина и новото му настояще.


Куртпашовата кула Със своя оригинален силует Куртпашовата кула напомня на средновековен замък и до голяма степен това е вярно, тъй като е използвана за укрепено жилище на местен феодал, като част от имението му. Легендата гласи, че е принадлежала на Курт Паша, с българско име Вълчо или Вълко, което на турски се превежда „курт“, т.е. вълк. Вероятно Курт Паша е бил част от така наречените аяни – местни боляри, които след завладяването на Балканския полуостров приемат мюсюлманската религия, за да запазят владенията и положението си, с което и административната привилегия да събират данъците по места. Това им е създавало врагове в лицето на изтерзаните местни жители. Враца е гарнизонно и попътно селище, нееднократно опустошавано и възстановявано. В горната част на кулата могат да се видят многобройни бойници или още наречени „мазгали“, през които върху атакуващите било посипвано горещо олио или катран.
Куртпашовата кула датира от 17. век, но нейните елементи и начин на строеж сочат приемственост от крепостното строителство на Българското средновековие през 14. век, когато вероятно е била изградена и основата ѝ.
Отвън е трудно да се забележи, че сградата има четири етажа. Първият етаж е бил пригоден за живеене, а също и за отбрана. Вторият е отделен от първия с двоен гредоред и пълнеж от хоросан и камъни, като целта е предпазване от пожар. В долната част зидовете са дебели 1,50 м, а в етажите – 0,90 м. Достъпът до вътрешността на кулата се е осъществявал чрез подвижна стълба, която е прибирана при опасност.

Кулата на Мешчиите, известна още като Часовниковата кула, е сред най-емблематичните забележителности на Враца. Тя е висока 13,4 метра и е по-голямата от двете запазени средновековни кули в центъра на града, разположени близо до сградата на кметството. Кулата е свидетелство за богатата история и култура на града, а нейното опазване служи като спомен за миналото на Враца и мястото му в българската история.
Има две теории за произхода на името на кулата. „Мешчет“, „мехчет“ и „мечить“ са форми на произнасяне на думата, която и днес се използва от някои тюркоезични народи за „джамия“. Има обаче и теория (подкрепена от писмено донесение на католическия архиепископ Филип Станиславович), че е съществувал помохамеданчен род с името Мишчии, потомци или роднини на местни владетели с прабългарско и куманско потекло – Шишмановци.
Подобни отбранителни кули, част от укрепени жилища, се строят в цяла Европа през Средновековието, като по българските земи изграждането им продължава и през османския период. Това са жилищно-отбранителни кули, в които са живели турски спахии, паши и бейове. Укрепените кули са били поставяни в един от ъглите или в средата на крепостната стена. На латински се наричат „каструм домини“ – крепостта на господаря. На френски е „донжон“ (donjon) – главната кула на замък, крепост или манастир, служеща за последната позиция, в която може да се оттеглят защитниците. Враца е единственият български град, който има не една, а две укрепени кули, запазени от oсманския период.
Достъпът до „донжона“ е ставал посредством подвижен мост или стълба на височина няколко метра. Така кулите са били добре защитени срещу нападения, защото в случай на заплаха стълбата е можела да бъде срутена. Отначало входът на Кулата на Мешчиите бил на западната страна – на повече от 2 м височина. Впоследствие е зазидан, а новият вход е отворен от източната страна на нивото на терена. Дебелината на стените на кулата е 1,80 м. Състои се от приземен и три надземни етажа, ползвани за живеене. Етажите са отделени с гредоред. До тях се стигало по дървена стълба. Интересното е, че на всеки етаж има камина. Третият етаж е пригоден за отбрана – има специални помещения в ъглите и в средата на стените. Три от тях излизат еркерно навън, носени от конзоли, между които има отвори за изливане на горещи течности върху противника. Третият етаж е покрит с купол, изграден от дялани камъни върху четири сводести арки. Кулата има 12 мазгала (отвори за стрелба), а между конзолите – отвори за изливане на горещи течности върху противника.
Предполага се, че кулата е построена през 17. век. В края на 19. век е била преустроена за часовникова кула. През 2006 г. кулата е реконструирана, монтиран е циферблат, както и ново художествено осветление.

Регионалния исторически музей. Откакто e отворил врати през 1953 г., музеят е ценна дестинация както за любителите на историята, така и за любопитните пътешественици. Но събирането на артефакти, изложени в музея, е дело на любовта на будната общност на Враца, която събира и съхранява значими части от европейската цивилизация и историята на човечеството от Освобождението. Разположен в специално проектирана и построена сграда, музеят разполага с внушителните 1500 квадратни метра изложбена площ. Вътре ще откриете съкровищница от артефакти от световна класа, включително уникалния глинен олтар с еленови рога и ранните неолитни погребения „in situ“ от Оходен (6 000 г. пр. н. е.), глинената плочка от Градешница (5 000 г. пр. н. е.) с най-ранната протописменост в света и най-голямото в света тракийско съкровище от Рогозен (VI – IV в. пр. н. е.).

Изложено е и златното тракийско съкровище от Могиланската могила (4 в. пр. н. е.), сребърното тракийско съкровище от Буковци (4 в. пр. н. е.). Също ще намерите и позлатеното тракийско съкровище от Галиче (2 в. пр. н. е.) и единствената част в България и второто в света богослужебно облекло на св. Константин-Кирил Философ.
За любителите на религиозната история музеят съхранява и ценни артефакти като Черепишкото евангелие и сребърно-златната църковна утвар от 16-17 век. С над 180 000 културни ценности от всички епохи, съхранявани и експонирани, Регионалният исторически музей на Враца е задължително място за всеки, който се интересува от богатата история на района.

Враца, град с богата история и култура, е дом на един от най-емблематичните паметници в България. На централния площад на града се издига паметник на Христо Ботев – български герой, поет, публицист и революционер, трагично загинал във Врачанския балкан, предвождайки отряд от двеста четници, решени да се бият срещу петвековното владичество на Османската империя. Днес 12-метровият паметник се извисява в чест на Ботев и неговата саможертва. Открит е на 2 юни 1964 г. и е изваян от Владимир Гиновски. Част е от скулптурно-архитектурен ансамбъл, а релефи изобразяват сцени от творчеството на Ботев и бойния му път след слизането от кораба „Радецки“. Всяка година на 3 март и 1 юни жители от града и от цяла България се събират пред паметника, за да отдадат почит и да почетат завещанието на Ботев.