Импресионизъм - Пол Сезан

Пол Сезан е френски живописец, който осъществява връзката между импресионизма и кубизма. Сезан е роден в Екс ан Прованс и там започва училище. От 1859 до 1861 г. той следва право, но продължава да взема уроци по рисуване. Въпреки протестите на своя баща, Сезан решава да продължи с артистична кариера и през 1861 г. заминава за Париж със своя приятел Емил Зола. Постепенно баща му се примирява с този негов избор и започва да го подкрепя. В Париж се запознава с Камий Писаро и други импресионисти. Следвайки идеите на Зола за натурализма, художниците от онова време – втората половина на 1860-те години, започват да гледат на рисуването по друг начин. Сезан, по примера на Мане започва да използва преувеличена и демонстративно изразителна деформация в картините си. Негови творби са представени на първото изложение на Салона на отхвърлените през 1863 г., където са изложени творби, неприети от журито на официалния Парижки салон. Сезан започва със светлината, въздушния рисунък на импресионистите, но постепенно идеите му изкристализират и той казва „Искам да правя изкуство трайно и вечно, както това в музеите“. След като преминава през своя импресионистичен период, осъзнал че възприетата техника, може да спъне по-нататъчното му развитие, Сезан се изолира в Екс ан Прованс и започва да търси свой метод. Той създава собствена система за геометризация и деформация на предметите, която след това се използва в кубизма, фавизма и други модернистични течения в изобразителното изкуство. Сезан извежда живописта от своите описателни функции и я превръща във философия. Сезан работи в растяща творческа изолация, избирайки Южна Франция пред Париж. Създава много натюрморти, променяйки гледната точка, пейзажи, в който премества определени елементи (определено дърво например). Фокусира се, освен върху натюрморти и пейзажи, и върху сцени с къпещи се, както и върху портрети. Рисува „Планината Сент-Виктоар“ от безброй ъгли. През 1906 г. Сезан рухва докато рисува навън по време на проливен дъжд. Седмица по-късно, на 22 октомври, той умира от пневмония.

На 10 май 1999 г. неговото платно Rideau, cruchon et compotier („Завеса, глинена кана и фруктиера“) е продадено от „Сотбис“ за 60,5 милиона долара.

Импресионизъм - Едуард Мане

Едуар Мане (1832-1883) е френски художник и един от пионерите на модернистичното движение. Той е роден в заможно семейство в Париж, Франция, на 23 януари 1832 г. Баща му, Огюст Мане, е бил висш държавен служител, а майка му, Йожени-Дезире Фурние, е дъщеря на дипломат. Мане е най-големият от трима сина и е отгледан в културна и интелектуална среда.
Интересът на Мане към изкуството започва в детството му и той често придружава майка си в музея Лувър. Той получава официално обучение по изкуство на 18-годишна възраст и през 1856 г. влиза в студиото на Томас Кутюр, известен художник на исторически и жанрови сцени. Мане обаче не се чувства комфортно в консервативното студио на Couture и напуска само след шест месеца. През 1863 г. Мане се жени за Сузане Леенхоф, холандка, която е била негов учител по пиано. Двамата имат един син, Леон, който е роден през 1852 г., преди брака им. Семейството на Мане оказва значително влияние върху живота и работата му и той често рисува портрети на съпругата и сина си. Ранните творби на Мане са повлияни от старите майстори, особено Диего Веласкес, Франс Халс и Франсиско Гоя. Но най-значителното му влияние е художникът реалист Гюстав Курбе, когото Мане среща в началото на 1860-те. Влиянието на Курбе може да се види в отношението на Мане към светлината и предпочитанията му към съвременни теми. Студиото на Мане се намира в сърцето на Париж и той често рисува сцени от ежедневието, като кафенета, барове и паркове. Той се е интересувал от улавянето на същността на съвременния живот и картините му често изобразяват градския начин на живот на парижаните. Техниката на Мане се характеризира с използването на широки мазки, опростени форми и ярки цветове. Той често използва ограничена палитра, което придава на картините му усещане за единство и хармония. Техниката му е значително отклонение от академичната традиция, която набляга на прецизни линии, гладки повърхности и реалистични детайли.
Отпечатъкът на Мане в света на изкуството е значителен. Въпреки похвалите на Дьолакроа първата картина на Мане за „Салона”, „Пияч на абсент” (1859), бива отхвърлена, вероятно заради темата. След две години Мане излага „Испански певец”, с която привлича вниманието на критиците, както и на Шарл Бодлер. Открил индивидуалния си стил, художникът се запознава с професионалния модел Викторин Мьоран. В творби като „Музика в Тюйлери” и „Уличната певица”, и двете от 1862 г., той заема позата на денди и демонстрира тясната си близост с Бодлер. Протестите на отхвърлените през 1863 г. от „Салона ” художници водят до организирането на паралелна изложба известна като „Салона на отхвърлените”. Представената там „Закуска на тревата” е обект на ожесточени атаки от страна на критиката. Същото се случва през 1865 г. с „Олимпия” (1863). През 1865 г. Мане пътува до Испания и там се запознава творчеството на Гоя. По-късно художникът става водач на група млади творци – бъдещите импресионисти, които се събират в кафене „Гербоа”. Отхвърлен от участие в Световното изложение през 1867 г. , Мане устройва частна изложба на произведенията си, за която Емил Зола пише критичната си статия „Нов начин на рисуване – Едуард Мане”. Изложбата е пренебрегната и от публиката, и от критиката. Вдъхновен от „Разстрел на въстаници на 3 май 1808 г.” на Франсиско Гоя, през 1868 г. Мане рисува „Разстрелът на император Максимилиан”. Излагането на картината е забранено. През 1869 г. участва в „Салона” с „Балконът”, отново по Гоя, и „Закуска в ателието” . Под влияние на живописта на художниците от кафене „Гербоа” около 1870 г. палитрата на Мане става по-светла, мазките – по-леки, както личи например в „Железницата” от 1973 г. Мане отказва да участва в първата изложба на импресионистите. През 1874 г. картината „Мостът край Аржантьой” е приета от „Салона”, но „Нана” е отхвърлена. Мане се разболява и вече не рисува големи платна, само малки натюрморти, главно цветя. През 1881 г. получава ордена на Почетния легион. Малко преди смъртта си постига голям успех с „Бар във Фоли Бержер”. Това е последната картина с маслени бои на художника и една от най-известните му творби, върху която Мане работи, докато преодолява заболяването си. Барът действително съществува и през годините художникът редовно го посещава. Главната героиня е барманката Сузон, а в отражението се вижда приятелят на Мане. Картината напомня стила на “Менините” на Веласкес. Художникът умира през 1883 г. в Париж. В продължение на много години творчеството на Мане не е признато, въпреки че той има поръчки и много поддръжници. Признанието идва в последните години от живота му, когато дори и неговите противници оценяват таланта му.
Той е противоречива фигура през живота си и картините му често предизвикваха възмущение. Въпреки това работата му оказва влияние върху развитието на модерното изкуство и той проправя пътя за по-късни художници като импресионистите.

Импресионизъм - Джеймс Тисо

 Истинското име на Джеймс Тисо е Жак Жозеф Тисо. Художникът е роден на 15 октомври 1836 г. в Нант, Франция, в семейството на заможен търговец на платове. Завършва Школата за изящни изкуства, след което напуска Франция и се установява да живее в Лондон, където променя името си. В Англия става известен като един от ненадминатите майстори на изобразителното изкуство на Викторианската епоха. Един критик дори пише: "Има някаква ирония в това, че най-добрият в изобразяването на елелегантността, шика и блясъка на английското общество е... французин!" Разбира се, мнението за художника в Англия не било еднозначно. Някои по-"патриотично" настроени английски експерти, критикували Тисо, че в неговите творби често има сцени на "вулгарен разкош" и че те повече приличат на "корици на модно списание", а не на картини?.. В известен смисъл в тези думи има нещо вярно - по картините на Тисо може буквално да се изучи дамската мода по онова време - от роклята, до най-дребния аксесоар. С такава точност на детайлите в облеклото художникът рисувал своите героини върху платното. Според французите пък картините на Тисо ни най-малко не са буквални, а дори имат известно сходство с платната на импресионистите?... Така или иначе, животът на Джеймс Тисо в Англия, с малки изключения, вървял твърде успешно. Името му все по-често се обсъждало от корифеите на изобразителното изкуство на Острова. Всичко вървяло добре, до смъртта на жената, която обичал и го вдъхновявала за творчество. Френският художник Джеймс Тисо /James Tissot/ посвещава голяма част от творбите си на жените и женската красота. Тази серия от работи е известна под името "La Femme a Paris" /прев. "Жените на Париж"/. Случва се обаче така, че главната муза на художника - жената, в която той бил влюбен и рисувал постоянно - Катлин Нютон, сложила край на живота си със самоубийство, след като не могла да издържи на мъчителното си боледуване от туберкулоза. Катлин умира едва на 28 през 1882 г., а нейната смърт изцяло променя Тисо. След като Катлин посяга на живота си, художникът изпада в дълбока депресия. Търси утеха едновременно от католическата религия и от окултните науки. Започва да посвещава голяма част от времето си на спиритически сеанси и буквално се вманиачава в това занятие. В един момент Тисо започнал да рисува само библейски сцени, свързани с текстове от Светото писание. За да намери най-точния образ на Създателя, се отправил на пътешествие из Палестина и останал там дълго време. Джеймс Тисо умира на 8 август 1902 г. в Шенсе Бюйон, Франция.