Двор на Кирилицата, Плиска, България

На 2 май 2015 г. в малкото селище Плиска, някогашната първа столица на Българската държава, се чества 1150-годишнината от Покръстването на българите в източноправославната християнска вяра . На този ден тук отваря порти, за да посрещне първите си посетители един уникален не само за България, но и за света културно-исторически комплекс -"Двор на кирилицата". За създаването на този своеобразен дом на кирилските букви инициатор е Карен Алексaнян.
Музеят “Двор на кирилицата” е организиран в две свързани едно с друго пространства:
Входната порта въвежда към Буквите – мястото, където са разположени внушителните скулптури (ръчно резбовани от камък) на кирилските букви пред погледите на три емблематични фигури – на светите братя Кирил и Методий и на св. Борис I – Михаил, царя покръстител на българския народ. Вляво от скулптурата му е изграден малък параклис, носещ неговото име. Аскетичната атмосфера в параклиса спомня тайното покръстване на Борис и внушава единяването на управника и духовника, непримиримия борец за християнизация на българите и смирения монах, търсещ душевно успоконие след трудните години на царуването си. Параклисът е осветен на 25.04.2015 г. До параклиса се издига камък с кръст – традиционният арменски “хачкар”, “поставен за прослава на българския народ послучай 1150 години от покръстването” от сем. Алексанян.

12 метров кръст, който се издига зад висок каменен зид. На него е окачен герб със стара българска розета, обрамчена от името на Плиска и завета на Аспарух “Тук ще бъде България!”

Високите над 2 метра кирилски букви са изработени в Армения от 12 арменски скулптори, ръководени от народния майстор Рубен Налбандян и са транспортирани до България с 2 камиона. Естественият керемиден цвят на пясъчника туф, от който са направени скулптурите, излъчва топлотата и силата на арменската земя. Шест от буквите изписват името на първата българска столица ПЛИСКА. Останалите са разположени свободно върху затревената площ, без да следват азбучния ред. Защото всяка има своето послание с изображенията и орнаментиката си.

А е началото на човешката история, започваща с приказката за Адам и Ева в райската градина, продължила с тяхното грехопадение и многолетните опити за изкуплението му от техните наследници.

Напуканата Земя, запълваща буквата З, символизира раждащото начало на човешкото съществуване, но и нашата тленност; утробата и последния ни дом.

Буквата М е преклонение пред Мария – земната жена, родила Божия Син за спасение на човечеството от греховете му.

Розите на буквата Р са признати за едни от най-невероятните цветя в природата. Техните цветове изразяват спиралата на вечността, а червените им цветове символизират любовта във всичките й измерения.

Лястовичките и лозите, украсяващи скулптурата на Л, са изразители на надеждата и божественото изобилие.

Слънцето, обозначаващо буквата С, е източникът на светлината, живота, истината – т.е. на божественото изначалие.

Камбанките на буквата К приличат на красиви цветчета, които звънят с многогласието на природата и разнасят послания за чистота и неподправеност.

Еленът, изобразен на буквата Е, е символ на дълголетие, издържливост, грация и красота – единство от качества, изразявщи силата на живота и неговото очарование.

Буквата Н е орнаментирана с нарове – те носят послания за плодородие и щастив брак. Плодът на нара завършва с малка коронка, от която се смята, че е заета формата на царския атрибут, означаващ ролята на владетеля.

Й е много красива…и кратка – като напомняне, че земният живот на човека е само миг, дъх от вечността и си заслужава да бъде изживян пълноценно и красиво.

Тополите, които изграждат ствола на буквата Т, са едни от най-високите и силни дървета, опиращи с клоните си небето – израз на свързаността, единството на земния и небесния свят.

Факелът, изсечен на буквата Ф, е образ на огъня-водач, който разбива тъмнината и осветява пътя, обещава мир и заедност на хората.

Цветето, означаващо буквата Ц, е най-нежният и в същото време най-убедителният посланик на разбирателството и добронамереността между хората.

Дървото, издялано на буквата Д, е универсален образ на живота, на човешкия род с неговото минало (корени) и бъдеще (млади клони), както и на битието въобще, обединяващо подземния, земния и небесния свят. А дъбът е едно от най-силните и дълголетни дървета, устояващ на всички природни бури.

Буквата Х е обозначена с храм – домът на Бога на земята, където хората отправят молитвите си за здраве, благоденствие и благодарят за помощта и закрилата, която им дава вярата, че са обичани, чути и отговорени от техния небесен Отец.

Часовникът отмерва времето, а слънчевият часовник в древността е съдържал още знаците на водата, метала, слънцето, огъня, земята, вятъра, скалите и небето и по разположението им в часа на раждането на човека са гадаели неговия характер.

Ш и Ю са само орнаментирани, защото по-често се срещат в средата и края на думите, но това не ги прави по-малко красиви и значими.

Скулптурата на Ж е разлюляна от житни класове – най-скъпото, което ражда земята, посято от хората с любов и почит към хляба. А жеравите се мислят като божествени птици, пазители на полето.

Щ е затруднило майстора, защото задачата му била да изобрази…щастие! Какъв е образът на щастието? Точно това, което се е получило – пълнота, хармония, красота…

Буквата В припомня свещения смисъл на виното – древният елексир на езическите богове в християнството се отъждествява с кръвта на Спасителя, олицетворяваща живота.

В скулптурата на Б е врязана фигурата на Бог – въздигнат в небесата, но близък и обичащ всяко едно свое творение в света.

Галерията е разположена в просторно помещение от зидан камък в старинен стил. Катрините в нея са нарисувани по идеи на създателя на комплекса и са закупени от него. Автори са доц. Иван Узунов – ръководител на катедра Живопис във Великотърновския универскитет “Св. св. Кирил и Методий”, художниците Михаила Михайлова от София и Валентин Голешев от Търговище. Картините разказват с образи най-важните моменти от събитията, свързани с покръстването на българите, създаването и приемането на кирилицата от славянския свят. Историческата разходка започва със завета на Кирил към брат му Методий. Следващите картини се връщат назад в историята, за да отбележат някои от най-важните моменти от живота на първоучителите. Изображението на Константин-Кирил и Фотий в Магнаурската школа събира на едно място учител и ученик, на всеки от които предстои велика съдба – единият да създаде азбуката на славяните, а другият да стане следващия патриарх на източната православна общност. Изложбата представя най-важните мисии на двамата братя.

Историческият разказ с картините в галерията ще се допълва и обновява с още значими моменти и личности от времето, когато България е започнала да заявява името си пред света с буквите на кирилицата.
През картинната галерия, разказваща с образи историята на покръстването и създаването на кирилицата, се прехожда към Крепостта – символ на защита и съхранение на българщината и писмеността. Това е автентична каменна сграда с кула и бойници, а двете огромни зали на първия и втория ѝ етаж са приютили най-значимото от историята на кирилицата и България. 
“Крепост Кирилица” се издига като защита от инвазията на латинския свят и като страж, който пази културните постижения, създадени на кирилица. “Крепост” означава твърдина, устойчивост, здравина. Името “Кирилица” пък носи идеята за обединението на всички народи, използващи тази писменост за своето духовно укрепване. И че именно тук, в Плиска, е мястото, откъдето е започнал пътят към света на свещената азбука. За строежа на Крепостта са използвани старинни каменни блокове. В тях са вградени мотив от библейския сюжет за Мария и Йосиф с малкия Иисус, един крилат арменски кръст, буквата “К” на арменски – създадени и подарени от Рубен Налбандян, майсторът на Буквите.

Архитектурата на цитаделата е по идея на създателя на Двора. Външната стълба, която отвежда към втория етаж, не е характерна за крепостите от миналото, а е едно орнаментално допълнение, даващо възможност да се види отвисоко панорамата на целия комплекс. На двете нива на сградата са разположени просторните зали “Създаване на азбуката” и “Българска слава”.
Влизайки в залата на първия етаж на Крепостта, прекрачваме границите на времето и се оказваме в средновековната атмосфера на буквосътворението. Тук оживява историята на писмеността. Восъчните скулптури, изработени от групата на търновския художник Борис Борисов предават историята на  на българското слово и неговите благословители. Пред източната стена, върху каменен подиум, е разположена композиция с учениците на славянските първоучители. Все едно сме попаднали в дома на боила Есхач, където Климент (840 – 916), Наум (830 – 910) и Ангеларий ( – ок. 866) работят върху създаването на кирилицата. Наум е приседнал и пише с перото си, зад него Ангеарий като че ли обяснява нещо на останалите, а Климент е изправен срещу тях с величествената си осанка, вгледан в един от ръкописите с новосъздадените кирилски букви.

На южната и западната стена, на дърворезбовани пана, се четат буквите на двете азбуки –глаголицата и кирилицата. Уникалната им изработка е на резбари под ръководството на майстора, възпитаник на Тревненската художествена школа – уста Дарин Божков. Красотата на създадената от св. св. Кирил и Методий писменост е предадена с нареждането на глаголическите букви като плетеница, като в същото време се предава и значението на всяка от тях на кирилица.

Така тази необикновена релефна “картина” има и образователен ефект върху всеки, който я наблюдава. С изящните образи на кирилските букви на каменния зид пък са изписани думите “Бог”,”Вяра”,”Дух”,”Климент”.

Едно от паната показва и трите букви, добавени в кирилското писмо заради по-различното звучене на руския език

Постепенно залата ще бъде населена и с други значими фигури на средновековната книжнина. Така “Създаване на азбуката” ще представи съществуването на кирилската писменост от момента на нейното създаване до превръщането ѝ от Паисий в завет към днешните поколения: “Българино, знай своя род и език!“. 
Широки външни каменни стъпала отвеждат към втория етаж на Крепостта. Историческият разказ продължава с най-славните владетели, превърнали Първата българска държава в непобедима европейска сила. Всичко започва със завета на Кубрат (605 – 665), създателя на Стара Велика България. Фигурата на родоначалника е наметната с козяк, а ръката му държи сноп със стрели. С тях, на смъртния си одър, Кубрат дава пример на синовете си за това как съединението прави силата.

Следващият образ, който означава началото на днешна България, е на Кубратовия син Аспарух (ок. 640 – 701). Неговата восъчна скулптура е отбелязала  жеста му след победата над многочислената византийска армия през 860 г. при Онгъла – част от днешна Добруджа, близо до делтата на р. Дунав. Качен на своя кон, Аспарух показва земята пред себе си и заклинава: “Тук ще бъде България!”.

Наследникът на Аспарух – Тервел (675 – 721) – е един от най-признатите владетели не само на Балканите, но и в целия древен свят.

Един от най-успешните ни държавници, извел България от почти 40-годишна политическа криза, е Кардам (735 – 803). Той издига авторитета на държавната власт и постига много военни успехи срещу Византия:

Фигурата на първия български законодател – Крум (755 – 13 април 814) – излъчва респект с обкования в сребро череп на византийския император Никифор, превърнат в чаша.

Скулптурата на Омуртаг (VIII в. – 831), известен като строителя на Първото българско цартво, е изправена до внушителна колона, на която е изписан познатия на всички българи завет на владетеля: Човек и добре да живее, умира, и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил.

Специално място сред прославилите България заема и Покръстителят – княз Борис I-Михаил (852 – 2 май 907).Неслучайно неговият образ присъства толкова настоятелно в Двора на кирилицата – сред буквите, които е благословил; с Параклиса, почитащ светостта му; в Галерията, представяща го като управник и като духовник. Фигурата му в залата “Българска слава” е още едно напомняне за значимостта на владетеля, който, след като приема христовата вяра, е признат от целия европейски свят за “цар на българите”. Единствената жена в залата на бъгарската слава е царица Мария – съпругата на Борис I и майка на четиримата му синове (Владимир-Расате, Гаврил, Симеон и Яков) и двете му дъщери (Евпраксия и Ана). Третата фигура е на цар Симеон - техен син, който довеждат до най-голямото териториално разширение на България в цялата нейна история и я превръщат в най-силната държава на тогавашна Източна Европа. Неговото царуване е и период на културен разцвет, наричан по-късно Златен век на българската култура.

Пред Крепостта е разположена уникална Алея на писателите, на която ще са представени творци от национални култури и религии, писали и пишещи на кирилица. Създателят на културния комплекс си е поставил трудната задача да представи един пантеон на художествената литература, сътворена на кирилица. Трудността идва от множеството националности и техните автори. БЪЛГАРСКИ, РУСКИ, ОСЕТИНСКИ, ИНГУШСКИ, ЧУВАШКИ, СРЪБСКИ, ДАГЕСТАНСКИ, БЕЛОРУСКИ, ЧЕЧЕНСКИ, АРМЕНСКИ, ЯКУТСКИ, БУРЯТСКИ,КАЛМИКСКИ. Целта е народностите, които ползват или са ползвали кирилицата, независимо от тяхната численост, да имат своите представители на “Алеята на Писателите” и да създадат образа на голямото кирилско семейство, в което и големите, и малките общности имат своето достойно място.Тя е била тържетвено открита на 1 ноември 2017 г. с бюст-паметника на българския и световния поет Пейо Яворов и постепенно се запълва. Своето достойно място на Алеята ще заемат 80 писатели от различни народности.

Специално място е отделено и на автори, които са създавали на кирилица и книги за деца. Върху единия от каменните зидове, ограждащи Алеята, на 27 юли 2017 г. са поставени 14 барелефа на творци от 10 националности, които ще се допълват във времето .

Шумен, Томбул джамия, България

Томбул джамия е забележителен паметник в Шумен, разположен в западната част на града. С комплекса от сгради около него храмът е най-големият в страната по площ и архитектурна значимост и на второ място на Балканския полуостров след джамията Султан Селим, намираща се в гр.Одрин, Турция. Изградена е между 1740 и 1744 г. За това свидетелства надписът върху мраморна плоча, поставена над входа на молитвената зала. Сградата е известна още като Йени джамия, а също така и като Шериф Халил паша джамия, тъй като е построена с дарение на Шериф Халил паша, който заемал висока административна длъжност в Османската империя.

Шериф Халил паша е родом от Шумен. Имал ислямско образование и бил включен в групата на поетите и учените около бележития велик везир Дамад Ибрахим. За него има различни предания. В една легенда се разказва, че произхожда от Мадара. Бил буен юноша и баща му го изгонил с думите: „От тебе няма да стане човек”. След много години бащата бил доведен под стража в сарая при пашата. В него той познал сина си. „Е, станал ли е твоят син човек”, го запитал синът. „Паша си станал, но не и човек” – казал бащата, паднал от преумора и издъхнал. Тогава синът, за да го стигне с молитвите си към Аллах на оня свят, построил Томбул Джамия и още една, но по-малка в родното си село Мадара. Друга легенда разказва, че за да украси родния си град, Шериф паша решил да построи джамия, която по нищо не отстъпва на султанските в Истанбул.
Обикновено храмът е наричан Томбул джамия, заради купола си (от турски „tombul” – събран, дебел, топчест), т.е. издута, изпъкнала куполна джамия. Тя е дело на неизвестен български майстор. Изградена е от камък, пренесен от развалините на старите български столици Преслав, Плиска и Шуменска крепост. Някои от изследователите на джамията твърдят, че тя е модернизиран и преустроен по-стар мюсюлмански храм. Други смятат, че е изградена върху основите на християнска църква. Унгарският пътешественик и изследовател Феликс Каниц пише за джамията: „Българите твърдят, че преди е била тяхна катедрала и че под мазилката се крие стара фрескова иконопис”. Съществуват и други факти за това: през 1999 г. при ремонт и пристрояване на източното едноетажно крило на сградата са открити надгробни християнски паметници.
В молитвената зала се влиза през открито преддверие с високи аркади в мавритански стил. То се поддържа от четири масивни мраморни колони. В преддверието има пет купола. Основното тяло на храма представлява четиристенна призма с квадратен план (15 м х15 м). Молитвената зала се осветява от четири пояса прозоречни отвори, като горните три пояса са с цветни витражи. В оформлението на екстериора и интериора има пластика и барокови детайли. При направени проучвания през 2005 г. в интериора са разкрити оригинални стенописи по таваните и стените, които са били покрити с по-късен слой рисунки. Храмът представлява комплекс от постройки, разположени в два двора. Централната сграда на джамията в основата на приземния си етаж има очертанието на квадрат, докато във втория етаж тази форма преминава в осмоъгълник и по-нагоре в окръжна основа, поддържаща купола покрит с оловни листа, а отвътре с формата на полусфера. Молитвената сграда е централно-куполна с височина 25 м. Стените са изпъстрени с растителни орнаменти, геометрични фигури и арабски надписи. В повечето архитектурни форми преобладава модерният тогава турски барок. Залата поразява със своето великолепие и красота. 

Балконът в залата е молитвеното помещение за жените. Молитвената зала има великолепна акустика, която се получава от многобройните глинени гърнета, вградени в купола и стените. По стените на храма са изписани знамения от Корана (айети) и слова на пророка (хадиси).

Вляво от джамията, в по-малък двор, се е помещавало началното училище. Вдясно е живописният аркаден двор, заобиколен от помещенията на медресето – духовното училище. Над него се издига библиотеката, съхранявала около 5 000 тома книги и ръкописи на арабски език, между които и ценен препис от „Географията” на арабския пътешественик Мохамед Ал-Идриси, сега съхранявана в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” в София. Минарето на джамията е с височина 40 м, с 99 спираловидно разположени каменни стъпала и с едно балконче. В средата на двора ѝ е разположен красив шадраван.

„Вижте тези следи от куршуми по купола. Това са следи от куршумите на комунистическите власти в България преди 1989 година, които бяха забранили на мюсюлманите да изповядват своята религия, а джамиите бяха затворени“. Думите ги чуруликали екскурзоводи на различни езици на групите посещавали „Томбул джамия“. Туристите гледали притихнали, а куполът се превръща в берлинска стена на вярата, преграждаща земята от небето, с опасност куршуми да повалят всеки, чиято вяра понесе мислите му към Аллах. 

Реставраторът Владимир Велев разкрива „тайната“ на комунистическите куршуми. Това са огромни гвоздеи, с диаметър на главата около 8 сантиметра, начукани хаотично в купола. Ролята им е като на рабицовата мрежа да се хване на тях мазилката, върху която са нанесени стенописите. Такава е била технологията през 1740 година, когато е вдиган храмът. Това е глава на пирон, обяснява реставратора. С течение на времето, от течове, мазилката над главата е поддала, някъде е набъбнала, някъде е паднала и отдолу изглежда като попадение от куршум или шрапнел. Докато вървели ремонтните работи, реставраторите използвали скелето и са направили първите проучвания. Започнали с таванчето над входа. Бил с няколко слоя вторични пластове, с блажни бои, боядисан в масленозелено. Оставили една лента, за да може да се сравнява. Прекрачвайки прага и над главите им светнала ослепителна полихромия, характерна повече за православните храмове. Изненадали се и реставраторите, и местните хора, от които нямало жив, който да помни тези шарки. Чудят се с какви тесли, с какви шишове ли, с какво ли са работили, фугата в каменните блокове за близо 300 години не е мръднала. Ако куршумите в купола са митът за мюсюлманско потребление, няма и 100 процентово доказателство за твърденията, че каменните блокове за граденето на Томбула са от първите български столици Плиска и Преслав. Макар че използването на строителен материал от близки замрели селища е било практика. Загадка за реставраторите в Шумен се оказали дървените елементи. В началото смятали, че е някакво екзотично дърво, което не познават. През всичките години не било разрушено от биологически вредители насекоми, плесени, гъби и било непокътнато. Входната врата, като се изключат пластовете блажна боя, била незасегната. Изрязали малко кръгче от колона в западната част на храма и закарали парчето в химическа лаборатория в лесотехническия институт. Доцентът, който работил, бил затруднен. Успял да установи вида на дървото обикновен орех, но начинът на обработка бил загадъчен. Оказало се, след химически анализ, че дървото е обработвано в урина. В урина от животни. Имало е хора, които правели консервацията, като киснели дървения материал в големи трапове с урина, оказало се впоследствие. Специфична се оказала и мазилката вар, а за стягане използвали… олио. Едно по едно започнали да излизат разкритията. „Обущарникът“, боядисан в мрачно блажно се оказал изографисан подобно на тавана над входа. Мимберът пък, скрит зад дебела блажна боя, сега възстановен напълно, се оказал ажурно произведение на изкуството в стил лале. Оказало се, че в Невшехир има същата джамия. По размери джамията в Невшехир е точно като шуменската, но е строена близо 15 години по-рано в периода 1726-1727 година. Джамията била построена от кумира на шуменския паша Дамад Ибрахим паша, за който пишат, че се е споминал през 1758-а. Двойникът от Невшехир слага край на една друга легенда, че проектът на Томбул джамия бил дело на местен майстор, обезглавен след строежа, за да не направи втора като нея. 
Истинската изненада обаче била под купола. Десетки учени са си направили тука дисертациите, докторатите, но се оказва, че са правили докторати за блажната боя, с насмешка разказват реставраторите. Докато проучват оригиналната живопис по тавана, те се натъкнали, че под „оригинала“ има друг „оригинал“. Оказало се, че живописта има намеса около 130 години след изписването на оригинала, приблизително около 1870 година. Дилемата пред реставраторите бил кой вариант да бъде възстановен. Българската практика е да се възстановява оригинал, но и вариантът от XIX-ти век е много красив. Затова може би щял да бъде добър опитът на Италия и Франция, където се представят и двете версии. Затова и за Шумен идеята е била да бъде показан малък фрагмент от 1740 година плюс основната част от втория вариант