Шумен, Томбул джамия, България

Томбул джамия е забележителен паметник в Шумен, разположен в западната част на града. С комплекса от сгради около него храмът е най-големият в страната по площ и архитектурна значимост и на второ място на Балканския полуостров след джамията Султан Селим, намираща се в гр.Одрин, Турция. Изградена е между 1740 и 1744 г. За това свидетелства надписът върху мраморна плоча, поставена над входа на молитвената зала. Сградата е известна още като Йени джамия, а също така и като Шериф Халил паша джамия, тъй като е построена с дарение на Шериф Халил паша, който заемал висока административна длъжност в Османската империя.

Шериф Халил паша е родом от Шумен. Имал ислямско образование и бил включен в групата на поетите и учените около бележития велик везир Дамад Ибрахим. За него има различни предания. В една легенда се разказва, че произхожда от Мадара. Бил буен юноша и баща му го изгонил с думите: „От тебе няма да стане човек”. След много години бащата бил доведен под стража в сарая при пашата. В него той познал сина си. „Е, станал ли е твоят син човек”, го запитал синът. „Паша си станал, но не и човек” – казал бащата, паднал от преумора и издъхнал. Тогава синът, за да го стигне с молитвите си към Аллах на оня свят, построил Томбул Джамия и още една, но по-малка в родното си село Мадара. Друга легенда разказва, че за да украси родния си град, Шериф паша решил да построи джамия, която по нищо не отстъпва на султанските в Истанбул.
Обикновено храмът е наричан Томбул джамия, заради купола си (от турски „tombul” – събран, дебел, топчест), т.е. издута, изпъкнала куполна джамия. Тя е дело на неизвестен български майстор. Изградена е от камък, пренесен от развалините на старите български столици Преслав, Плиска и Шуменска крепост. Някои от изследователите на джамията твърдят, че тя е модернизиран и преустроен по-стар мюсюлмански храм. Други смятат, че е изградена върху основите на християнска църква. Унгарският пътешественик и изследовател Феликс Каниц пише за джамията: „Българите твърдят, че преди е била тяхна катедрала и че под мазилката се крие стара фрескова иконопис”. Съществуват и други факти за това: през 1999 г. при ремонт и пристрояване на източното едноетажно крило на сградата са открити надгробни християнски паметници.
В молитвената зала се влиза през открито преддверие с високи аркади в мавритански стил. То се поддържа от четири масивни мраморни колони. В преддверието има пет купола. Основното тяло на храма представлява четиристенна призма с квадратен план (15 м х15 м). Молитвената зала се осветява от четири пояса прозоречни отвори, като горните три пояса са с цветни витражи. В оформлението на екстериора и интериора има пластика и барокови детайли. При направени проучвания през 2005 г. в интериора са разкрити оригинални стенописи по таваните и стените, които са били покрити с по-късен слой рисунки. Храмът представлява комплекс от постройки, разположени в два двора. Централната сграда на джамията в основата на приземния си етаж има очертанието на квадрат, докато във втория етаж тази форма преминава в осмоъгълник и по-нагоре в окръжна основа, поддържаща купола покрит с оловни листа, а отвътре с формата на полусфера. Молитвената сграда е централно-куполна с височина 25 м. Стените са изпъстрени с растителни орнаменти, геометрични фигури и арабски надписи. В повечето архитектурни форми преобладава модерният тогава турски барок. Залата поразява със своето великолепие и красота. 

Балконът в залата е молитвеното помещение за жените. Молитвената зала има великолепна акустика, която се получава от многобройните глинени гърнета, вградени в купола и стените. По стените на храма са изписани знамения от Корана (айети) и слова на пророка (хадиси).

Вляво от джамията, в по-малък двор, се е помещавало началното училище. Вдясно е живописният аркаден двор, заобиколен от помещенията на медресето – духовното училище. Над него се издига библиотеката, съхранявала около 5 000 тома книги и ръкописи на арабски език, между които и ценен препис от „Географията” на арабския пътешественик Мохамед Ал-Идриси, сега съхранявана в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” в София. Минарето на джамията е с височина 40 м, с 99 спираловидно разположени каменни стъпала и с едно балконче. В средата на двора ѝ е разположен красив шадраван.

„Вижте тези следи от куршуми по купола. Това са следи от куршумите на комунистическите власти в България преди 1989 година, които бяха забранили на мюсюлманите да изповядват своята религия, а джамиите бяха затворени“. Думите ги чуруликали екскурзоводи на различни езици на групите посещавали „Томбул джамия“. Туристите гледали притихнали, а куполът се превръща в берлинска стена на вярата, преграждаща земята от небето, с опасност куршуми да повалят всеки, чиято вяра понесе мислите му към Аллах. 

Реставраторът Владимир Велев разкрива „тайната“ на комунистическите куршуми. Това са огромни гвоздеи, с диаметър на главата около 8 сантиметра, начукани хаотично в купола. Ролята им е като на рабицовата мрежа да се хване на тях мазилката, върху която са нанесени стенописите. Такава е била технологията през 1740 година, когато е вдиган храмът. Това е глава на пирон, обяснява реставратора. С течение на времето, от течове, мазилката над главата е поддала, някъде е набъбнала, някъде е паднала и отдолу изглежда като попадение от куршум или шрапнел. Докато вървели ремонтните работи, реставраторите използвали скелето и са направили първите проучвания. Започнали с таванчето над входа. Бил с няколко слоя вторични пластове, с блажни бои, боядисан в масленозелено. Оставили една лента, за да може да се сравнява. Прекрачвайки прага и над главите им светнала ослепителна полихромия, характерна повече за православните храмове. Изненадали се и реставраторите, и местните хора, от които нямало жив, който да помни тези шарки. Чудят се с какви тесли, с какви шишове ли, с какво ли са работили, фугата в каменните блокове за близо 300 години не е мръднала. Ако куршумите в купола са митът за мюсюлманско потребление, няма и 100 процентово доказателство за твърденията, че каменните блокове за граденето на Томбула са от първите български столици Плиска и Преслав. Макар че използването на строителен материал от близки замрели селища е било практика. Загадка за реставраторите в Шумен се оказали дървените елементи. В началото смятали, че е някакво екзотично дърво, което не познават. През всичките години не било разрушено от биологически вредители насекоми, плесени, гъби и било непокътнато. Входната врата, като се изключат пластовете блажна боя, била незасегната. Изрязали малко кръгче от колона в западната част на храма и закарали парчето в химическа лаборатория в лесотехническия институт. Доцентът, който работил, бил затруднен. Успял да установи вида на дървото обикновен орех, но начинът на обработка бил загадъчен. Оказало се, след химически анализ, че дървото е обработвано в урина. В урина от животни. Имало е хора, които правели консервацията, като киснели дървения материал в големи трапове с урина, оказало се впоследствие. Специфична се оказала и мазилката вар, а за стягане използвали… олио. Едно по едно започнали да излизат разкритията. „Обущарникът“, боядисан в мрачно блажно се оказал изографисан подобно на тавана над входа. Мимберът пък, скрит зад дебела блажна боя, сега възстановен напълно, се оказал ажурно произведение на изкуството в стил лале. Оказало се, че в Невшехир има същата джамия. По размери джамията в Невшехир е точно като шуменската, но е строена близо 15 години по-рано в периода 1726-1727 година. Джамията била построена от кумира на шуменския паша Дамад Ибрахим паша, за който пишат, че се е споминал през 1758-а. Двойникът от Невшехир слага край на една друга легенда, че проектът на Томбул джамия бил дело на местен майстор, обезглавен след строежа, за да не направи втора като нея. 
Истинската изненада обаче била под купола. Десетки учени са си направили тука дисертациите, докторатите, но се оказва, че са правили докторати за блажната боя, с насмешка разказват реставраторите. Докато проучват оригиналната живопис по тавана, те се натъкнали, че под „оригинала“ има друг „оригинал“. Оказало се, че живописта има намеса около 130 години след изписването на оригинала, приблизително около 1870 година. Дилемата пред реставраторите бил кой вариант да бъде възстановен. Българската практика е да се възстановява оригинал, но и вариантът от XIX-ти век е много красив. Затова може би щял да бъде добър опитът на Италия и Франция, където се представят и двете версии. Затова и за Шумен идеята е била да бъде показан малък фрагмент от 1740 година плюс основната част от втория вариант