Шумен, паметник "Създатели на българската държава", България

Паметник „Създатели на българската държава” се намира на 6 км от град Шумен, на 450 м надморска височина. Разположен е на хълма Илчов баир на територията на природен парк Шуменско плато.Идеята за изграждането на паметника се появява през 1977 г. по време на подготовката за честванията на 1300-годишнината от създаването на българската държава (681 г.). Строежът започва през август 1979 г., а паметникът е открит тържествено на 28 ноември 1981 г. 

Паметникът се състои от две групи бетонни форми, между които има малки пространства. Тук се намира най-голямата в Европа мозайка-триптих на открито, която заедно с 21 скулптури символизира идеята за създаването, развитието и възхода на българската държава в периода от VІІ до Х век.

Пръв е изобразен хан Аспарух (считан за основател на България) – той е представен със забит в земята меч и ръце, вдигнати в различни посоки, които показват къде ще бъде българската държава. Зад него захожда величествена фигура на кон – най-почитаното животно от прабългарите. Предците ни уважавали изключително много тези животни, с които на война били като едно цяло – част от знаменитата прабългарската конница. На опашката му са написани части от летописа “Именника на българските владетели” – един от най-старите документи, който описва няколко от най-ранните монарси.

След това следват скулптурите на Тервел, Крум, Омуртаг (български ханове, управлявали през VIII и IX в.), които се извисяват на 18 м височина, а около тях са изобразени откъси от стари византийски хроники. Под тях е записана мъдростта на хан Омуртаг: „Човек, дори и добре да живее, умира и друг се ражда и нека роденият по-късно, като види тези писмена, си спомни за този, който ги е направил… името му бе Ювиги хан Омуртаг.”

Тервел е известен като първия български дипломат. Положението на ръцете му изразява жестовете на дипломацията и как големите конфликти трябва да се решават по мирен път, а не чрез войни. Той е с основна заслуга византийският император Юстиниан II да си възвърне властта, за което получава втората по почит титла “кесар”. Под неговата скулптора е изписано: “Когато Тервел дошел при императора, той му наметнал царска хламида и го провъзгласил за кесар”. 
В средата е изобразен Крум – най-строгият законодател в българската история и брилянтен стратег. Той създава първите писани закони, които се славели със своята строгост и до днес са нарицателно за това. Ръцете му показват границите на позволеното, а всичко останало е наказуемо. От едната му страна надписът гласи “Крум победи и направи жертвоприношение при морето”, а от другата – “Крум свикал всички българи и давайки им закони, наредил”. 
До него е синът му Омуртаг. Също добър дипломат, осигурил 30-годишно примирие с Византия в един от най-трудните моменти в историята, когато войската била уморена от тежките битки, а столицата Плиска била в развалини. Той подхваща мащабна строителна дейност, превръщайки руините отново в бляскав град. Наред с това се извършват още много знаменити строежи в цялата държава, дали слава на владетеля като великолепен строител. На голяма част от строителните обекти той поставя надписи, които свидетелстват за делото му. В новия хански дворец в Плиска е открит прословутият тронният надпис, изписан и днес на Шуменския паметник: „Човек, дори и добре да живее, умира и друг се ражда и нека роденият по-късно, като види тези писмена, си спомни за този, който ги е направил… името му бе Ювиги хан Омуртаг.”

Следва скулптура на Цар Борис I. Седнал приведен напред на трона си и се взира в далечината на бъдещето, за да види верния път за своя народ. В горната част на паметника се образува светлинен кръст – символ на приетото християнство през IX век.

Златният век на България при управлението на Симеон Велики (893г. – 927г.). По време на неговото управление държавата достига най-голямото си териториално разширение, когато границите се простират на три морета – Черно, Бяло и Адриатическо, а на север стигат до Карпатите. Освен военните успехи, страната се развива изключително в духовен и културен план, поради което цялото управление на Симеон Велики е наречено “Златен век на българската книжнина и култура”. Цели 11 фигури пресъздават тази част от миналото, начело със Симеон. Той е вдигнал едната си ръка, символизираща царската власт, а около него са доверените му подчинени – книжовници, боляри и войници.

Срещу тази композиция са изобразени част от крепостните стени във Велики Преслав (стара българска столица).

Най-голямата мозайка-триптих на открито в Европа.Бетонните тела, на които е монтирана мозайката-триптих, са разположени под различен ъгъл, за да се покаже постъпателното развитие на държавата. 

Мозайките са изпълнени от два равностойни елемента: фигурите са съчетани в горната си част с доминираща над тях шрифтова композиция. В първото пано  е представена руническата писменост, „чертите и резките“, използвани от прабългарите, сред които се отличава знакът на Тангра. При второто пано е изобразена глаголицата, а на третото пано кирилицата. Во̀ините в първото пано, „Победителите“, с акламации приветстват хана, облечен в пупурна ризница. Лицата на фигурите, изобразени във второто пано, имат нерадостно изражение. Така се демонстрира, че приемането на християнството не е минало без съпротива. Третото пано пресъздава братята Кирил и Методий, техните ученици Наум, Климент, Ангеларий, Сава и Горазд, както и книжовниците и строителите на Симеоновия „Златен век“.  Чрез три отделни шрифта е показано развитието на българската държава – първо е рунното писмо – с черти и резки, използвани от прабългари и славяни, следва глаголицата на братята Кирил и Методий и накрая кирилицата – писмеността на целия славянски свят.
Мозайките са изпълнени от 12 художници в София. Сред тях са Руси Дундаков, Иво Герчовски, Красимир Атанасов. Техниката на изработване е следната: камъчетата са поставяни в тави с леярска пръст. Фигурите са изпълнени в позитив, залети са с лепило и върху него е поставен плат. След превозването им до Домостроителния комбинат в Шумен са обърнати и залети с бял цимент и армиран бетон. Преди започване на монтирането им на бетонните тела платът е свален. Монтирането и изливането на телата се извършва успоредно. Преобладават естествени камъни, съчетани с изкуствен смалт – златен, сребърен, червен и черен.

На върха на мемориала е поставен гранитен лъв, тежащ 1000 тона. Зад опашката му има стилизирана пеперуда (лястовица). Тя е добавена по-късно. В азиатската култура тя е символ на дълголетието. Замисълът е, че както тя преминава през различни метаморфози, така и в развитието си България преживява възходи и падения през съществуването си.

От града до паметника може да се стигне по пътя или да се изкачиш по стъпалата, които са 1300 на брой.

Паметникът „Създатели на българската държава” е дълъг 140 м и висок 70 м. За изграждането му е изкопана 2300 куб. м. земна маса, използвано е 2400 тона арматурно желязо и е използван 50 000 куб. м бетон

Драгалевски манастир "Св. Богородица Витошка", България

Драгалевският манастир е част от славната в миналото „Софийска Света гора”, дори бил негова „Лавра”, т.е. главен манастир. Основан е през 1348 г. от цар Иван Александър. Вероятно българският владетел е преустроил вече съществуващ манастир, тъй като под църквата на обителта са намерени останки от друг, по-стар храм. За значението на манастира в онези времена свидетелства голямото внимание на владетелите към него. Най-старото сведение за манастира, наречен „Витошка Пречиста Света Богородица”, е във Витошката златопечатна грамота на цар Иван Шишман, издадена между 1371-1382 г. С нея на обителта се даряват поземлени имоти, освободени от данъци, заедно със селяните в тях. Хората от околността до днес разказват старо предание за възникването на манастира. Някога пастири от село Драгалевци намерили в полето наоколо икона на Света Богородица и я занесли в селската църква. На другия ден обаче, когато дошли да пасат добитъка, иконата пак била на същото място в полето. Пастирите приели това като Божи знак, че тук трябва да построят манастир. Започнали да носят камъни от близката река и други материали за строежа. Построили малка църква в чест на Божията майка. Около нея се заселили монаси, които съградили малко жилище и така възникнал мъжки манастир. Високо нагоре, в местността „Кикиш”, се издигала крепост, бранеща града Средец. През вековете Драгалевският манастир бил покровителстван от царската династия, поради което е наричан „царски”.

Османските завоеватели пощадили обителта от пълно унищожение, но въпреки това тя запустяла и не са запазени писмени сведения за нея до 70-те години на XV век. След това неизвестен благодетел възстановил манастира и в него отново се събрало монашеско братство. В 1469 г. „витошкият брат” поп Никола написал в килия на манастира евангелие, в което споменава, че вече било завършено обновяването на обителта. При османското нашествие оцелели някои от местните боляри. Те успели да се пригодят към новите условия и запазили някои привилегии и имоти. Такъв бил боляринът Радослав Мавър, чийто син поп Никола Граматик бил високообразован книжовник. Родът им бил от село Драгалевци, и до днес западно от него има местност, наречена „Мавровец”. Над вратата на старата манастирска църква има ктиторски надпис, свидетелстващ за това, че през 1476 г., боляринът получил разрешение от властите да изгради със свои средства и да изпише със стенописи християнската църква на манастира, подпомогнат от синовете си Никола Граматик и Стахия. Манастирската църквица „Успение Богородично” била типична малка болярска църква, каквито се строели преди и по време на османското владичество. Зографите сътворили ктиторски портрет на семейството на болярина Радослав Мавър. Той изисквал от зографите наред с евангелските сцени и образите на светци в преддверието на църквата да изпишат образите и имената на всички членове от семейството му. Така бил сътворен ценен ктиторски портрет, в който боляринът е изобразен да държи в ръцете си макет на църквата. Там са и съпругата му Вида и синовете му – Стахиа (Станко) и Никола, наречен Граматик – бележит книжовник, стоял начело на манастирската книжовна школа. Облеклото на болярското семейство съдържа елементи от тогавашните народни носии в Софийско. Ценни са стенописите в старата манастирска църква, които дълги години бяха реставрирани. Част от тях днес се пазят в Софийския исторически музей. Автор на стенописния пласт от XVII век вероятно е известният по това време зограф Пимен, обновил много църкви и манастири в Софийско.

Към манастира се стичали много поклонници – богомолци, духовници и просветени люде от българските, а и от чужди земи. През XVI и XVII век той се превръща в средище на Софийската книжовна школа. Тук са написани и преписани много свещени книги, ценни културни паметници, достигнали до нас. Драгалевският манастир съхранява и няколко стари икони. В 1617 г. манастирът получил от поклонници икона на Исус Христос Вседържител. В 1620 г. други поклонници дарили на манастира още пет икони, между които тази на пророк Илия. В църквата на манастира най-почитана от вярващите е иконата на Света Богородица, приемана за чудотворна.
Драгалевският манастир бил важен център на националноосвободителното движение на българите през XIX век. Тук се укривал и развивал дейност Апостолът Левски. В манастира той се срещал с игумена отец Генадий, който бил участник в Първата българска легия в Белград през 1862 г. Пред манастирската църква е поставена паметна плоча с надпис, свидетелстващ за това, че при посещението си в Софийско, Левски е намирал тук убежище и между 1871 и 1872 г. основал Софийския таен революционен комитет.

През 1932 г. старите, разнебитени манастирски постройки били разрушени и построени нови, с арки и чардаци. Под един покрив са обединени старата и новата църква „Св. Мина”, които били свързани с проход-арка заради реставрацията на старата църква. Двете църкви са обявени за паметници на културата. В непосредствена близост до манастирския комплекс през 40-те години на ХХ в. българският екзарх Стефан изгражда резиденция на Светия Синод. През 1952 г. прогонените от Кремиковския манастир монахини се преселват в Драгалевската обител. Те пренасят тук и мощите на Св. Георги Софийски, пазени дотогава в Кремиковския манастир, представляващи част от кост на ръката на светеца, обкована в злато и сребро. В сегашния си вид Драгалевския девически манастир представлява комплекс от черква, жилищни и стопански сгради. От стария манастирски комплекс е запазена само църквата, която представлява еднокорабна, едноапсидна сграда, датираща от 15в. Тя е украсена с два слоя стенописи. От първоначалната живопис в наоса са останали фрагменти от сцените "Съдът на Пилат", "Юда връща сребърниците", "Обесването на Юда", "Отричането на Петър", образите на св. Роман Сладкопевец, св. Петър и др. В притвора на църквата първоначалната живопис е запазена изцяло и тук са представени старозаветните сцени "Гостоприемството на Авраам", "Жертвоприношението на Авраам", "Пророк Илия в пещерата, хранен от гарвана" и др. Тук са и портретите на ктиторите Радослав Мавър и Вида, както и на по-младите Стахна и граматик Никола. Целият свод, източната, северната и южната стена на притвора са заети от голямата композиция "Страшният съд". Западната фасада на старата църква малко по-късно е украсена с образите на Богородица и трима от най-популярните военни светци-конници - Св. Георги, Св. Димитър и Св. Меркурий. През 17в. са създадени стенописите на външната северна стена на Драгалевската църква, включващи образите на изтъкнати монаси на православния Изток, между които Св. Иван Рилски и Св. Петка Търновска, които днес се намират в интериора на втората манастирска църква, долепена до старата. Към края на 18 век бил обновен иконостасът в църквата, като резбените му орнаментални плетеници били позлатени. По същото време бил изработен и дърворезбения владишки трон. В църквата се съхраняват и икони от 19в.