Германският манастир „Свети Иван Рилски”, България

Германският манастир се намира в полите на Лозенската планина, над с.Герман, на 15 километра от София. От селото до манастира води около 5 км асфалтирано шосе. Германският манастир е един от най-старите манастири в България. Той е сред многото, които влизат в така наречената „Софийска Света гора“.

Историята му е обвита в легенди и предания, които разказват, че е основан през Х в. от цар Петър I. Според местните жители тук било второто място на отшелничество на св. Иван Рилски, небесен покровител на българите. Той живеел тук в колиба, преди да се оттегли в Рила планина. Оттогава хората много почитат мястото и го приемат за свято. Вероятно цар Петър именувал манастира на светеца, с когото много искал да се срещне. Според легендата, когато разбрал, че идват пратеници на царя да го отведат при него, светецът тръгнал нагоре по рекичката да се скрие в Лозен планина. Скоро ожаднял, спрял се да се помоли на Бога за вода, и на това място бликнало свещено изворче – аязмо с лековита вода.

От това време е преданието, че при царуването на цар Петър (Х век) патриарх Герман също бил по тези места – да се срещне със светия отшелник или по друг повод, не се знае, но селцето приело неговото име.
Хората почитали аязмото на Св.Иван Рилски години наред и старците разказват, че на християнски празници свещеник освещавал чешмичката и хората си наливали осветена лечебна вода. През 60-те години на ХХ век, когато разрушават стария каптаж на манастира, за да построят нов, включват в него и водата от изворчето. Сега от чешмата под ореха в манастирския двор ден и нощ пее бистра, студена струйка.

През византийското владичество Германският манастир получил грамота от император Алексий I Комнин, даряваща го с привилегии и права, и бил метох на Светогорския Зографски манастир. През годините на Втората българска държава обителта била важен книжовен център. При завладяването на София през ХІV в. от османските завоеватели, манастирът е разграбен и опожарен, но скоро след това е възстановен. През 1469 г. тук са пренощували мощите на св. Иван Рилски, при връщането им от Търново в Рилската обител. За това подробно разказва участникът в тези събития Владислав Граматик, който споменава, че по това време в Германския манастир имало игумен и монаси, и че той бил вече известен и действащ манастир.
За културната дейност, развивана в тази старина, свидетелстват няколко книжовни паметника. Единият е псалтир от края на XV в., издаден в Цетина. Това е един от малобройните славянски инкунабули (най-старите печатни книги), появили се между 1463 г. и 1500 г., след като Гутенберг създава печатната преса. В манастира имало богата библиотека с ценни старопечатни и ръкописни книги. През ХVІІ в. той е известен просветен център. В 1671 г. граматик Никола от софийското село Горни Лозен съставя и написва известния „Германски сборник”, съдържащ служби и жития на отшелниците св. Иван Рилски и св. Йоаким Осоговски.

По време на кърджалийските размирици през 18в. Германския манастир отново е плячкосан. Монасите, които успели да се спасят, заедно в местни хора започнали да го строят наново и през 1818г. е построена скромна еднокорабна църква, вкопана в земята и жилищни сгради. Въздигнат е през 20-те години на XIX в., когато е построен нов малък храм. След Освобождението на България обителта била възобновена. В деня на обявяването на Сръбско-българската война през 1885 г. местните хора започват изграждането на нов, пети поред храм на същото място с името „Св. Иван Рилски Чудотворец”. . Създаден е и нов иконостас, съдържащ икони на Св. Иван Рилски, Св. Богородица, Исус Христос, Св. Йоан Предтеча и Св. Николай Мириклийски. Иконите са дело на братята Иван и Никола Доспевски от град Самоков.

В края на ХІХ век манастирът е бил посетен от княз Фердинанд и княгиня Мария Луиза, които посадили две секвои, издигащи се величествено до църковната порта и днес. Между тях се намират двете камбани, които известяват времето за служба. На 5 юни 1926 г. с указ на цар Борис III е учредена ефорията „Зограф“ за подпомагане на българския манастир „Св.Георги Зограф“ в Атон. От 1928 г. Германският манастир е поверен за вечно ползване на ефория „Зограф“. На 1 и 2 юли през 1937 г., в чест на раждането на престолонаследника Симеон ІІ цар Борис III е на посещение в Германския манастир, дарява му дарохранителница и засажда от западната страна на храма още една секвоя. Трите „царствени“ дървета сега придават особено очарование на старото духовно средище

Важен факт в историята на манастира е връзката му със Света гора. След Първата световна война България купува жито с пари на Зографския манастир в Атон. По-късно Андрей Ляпчев, премиер на България, връща дълга с осем манастирски имота, в това число и Германския манастир. Така през 1928 г. той е отреден за филиал на Зографски манастир, като игумен му е игуменът на Зограф. Затова периодично от Зографския манастир в Германския идват свещеници, в помощ на отеца тук, и в него се подготвят монаси за служба в Зограф.

Затова той е Подворие на светата Зографска обител и непресекваща легенда за Св.Иван Рилски. Такава е и табелката пред манастира:


Понастоящем Германския манастир е действащ и е обитаван само от един монах - Теодосий. Манастирът представлява комплекс от църква и една жилищна сграда. Днешната църква е издигната през 1886г. върху основите на стария храм и представлява еднокорабна, едноапсидна сграда, без купол и с притвор. Храмът е без стенописи, но притежава ценни икони, рисувани братята Никола и Иван Доспевски. Жилищните сгради в Германския манастир датират от 19 - 20в.

В светата обител през едно „блажено лято” на 30-те години на ХХ в. отседнал големият български писател Елин Пелин и написал сбирката от разкази „Под манастирската лоза”. Той посветил един от разказите на игумена йеромонах Сисой, с когото разговаряли за Бога и за света.

„Под манастирската лоза“ – така големият ни писател Елин Пелин е озаглавил цикъл от свои прекрасни разкази. Една част от тях той е написал тук, под манастирската лоза на Германския манастир „Св.Иван Рилски“. За други, от същия цикъл, пак тук са се родили идеи – в сладките приказки с приятелите му от ловната дружинка, в която е участвал и цар Борис III.Чешмата под лозата в Германския манастир се именува Ловджийската.

Дълги години в германския манастир не е имало духовно лице. Твърди се, че до 1981 тук се настанява УБО, а църквата си получава обратно имота чак през 1991година.
По време на социализма манастирът преминал под управление на Комитета за култура, а после и на Съюза на българските писатели. След дългогодишни спорове дали да се използва като музей, творческа база или нещо друго, портите на храма били заковани. За щастие, в началото на 80-те години на миналия век метохът е възстановен и оттогава е действащ. През 70-те години жилищният му фонд е изцяло преизграден. В Германския манастир се спазва строг светогорски монашески устав на богослужение и поведение.

Днес манастирският комплекс е много добре уреден и поддържан, има голям двор, потънал в зеленина. Манастирът е действащ, отворен е всеки ден за посетители и е един от най-посещаваните в Софийско. Обявен е за паметник на културата.

Жеравна, България

 Жѐравна е село в Югоизточна България. То се намира в община Котел,  Жеравна е световен архитектурен паметник. Населението на Жеравна към 2015 г. наброява 406 души. Днес Жеравна е архитектурен и музеен резерват с добре запазени и възстановени възрожденски къщи, изографисани и с изящна дърворезба, тесни калдъръмени улички и многобройни чешми. В околността бликат множество извори, повечето от които са отведени в чучурите на чешми. Запазени са близо 200 къщи със статут на паметници на културата, всяка от тях е на възраст от 150 до 300 години. През Възраждането село Жеравна става значителен културен център. Създаден е Хилендарският метох, в който отсядат хилендарските монаси и водят просветна дейност. Един от тях е Йосиф Хилендарски – автор на „Поучение за четенето на книгите“. В Жеравна е направен вторият препис на Паисиевата История. Селото взима активно участие в Априлското въстание.

Развитието на този самобитен културен и икономически възход на селото е запечатано в местните музеи: Къща на Сава Филаретов; Родната къща на Йордан Йовков; Църквата „Св. Николай“; Старото класно училище – сега е картинна галерия; Къщата на Руси Чорбаджи.

В селския парк Добромирица, близо до селото, всяка година през втората половина на август се провежда Национален фестивал на фолклорната носия. На табела на входа пише, че лошото настроение и влизането без носия са категорично забранени. Във фестивала са включени песни и танци от различни краища на страната: 100 каба гайди, зурни от Петричко, нестинарски и кукерски игри от цялата страна, самобитни занаяти и гозби. Настаняването в Жеравна следва духа и стила на архитектурата в селото. Тук няма да видите хотел със съвременна, модернистична архитектура. Къщите за гости са реставрирани възрожденски къщи, които предлагат стаи с характерната за онова време атмосфера.

Някога на това място имало старо тракийско селище, наречено Потук (и в съвремието над Жеравна има местност с име „Пòтъка“). За произхода на името съществуват няколко версии: едната е, че идва от птицата, което е твърде неправдоподобно, понеже в района никога не кацат жерави; другата – от „жерна“, „жерка“, „жерков“ – думи със старославянски корен, значещ воденица. Тази версия е по-правдоподобна, тъй като в района са се намирали множество воденици. В близкото минало Жеравна се е наричала Жеруна, което след Освобождението плавно преминава в Жеравна.

Има легенда, че жеравненските земи са били притежание на сестрата на цар Иван Шишман, дадена за съпруга на султан Мурад. От турците селото получило привилегиите на свободно селище. Управлението било поверено на местните първенци. Тук турци не можели да се заселват, а ако се наложело да го посетят, трябвало задължително да слязат от коня си и го водят. Жеравненци били освободени от данъци, но имали задължението да изпращат всяка година определен брой войници на султана за обслужване на сараите и конюшните му. Това задължение по-късно жеравненци прехвърлили на местните цигани, прочути гайдарджии, които веселели турските първенци в Цариград. Тези условия през време на османското владичество допринесли много за икономическия възход на селото.

Тук са се развили занаятите, животновъдството и търговията. Селото се замогнало през XVII век, защото е било на важния път към Търновград. Стаите на къщите са с резбовани тавани и изящни апликации по вратите, прозорците и иконостасите. Всичко е застлано с тъкани от този край и също със забележителните котленски килими. Днес старото училище е превърнато в галерия, а са запазени доста дюкяни, чешми и стари ханове. Някога в селото имало и школи по дърворезба.

Според легендите Жеравна е разорявана от кърджалии на два пъти – през 1797 и 1800 година. Историци, като Вера Мутафчиева, поставят под съмнение двукратното разорение в толкова кратък срок. Според османски документи през есента на 1804 година селото е завзето от присъединилия се към кърджалиите бивш гюмюрджински аян Сюлейман Токатджикли, който за кратко се укрепява там.

Родната къща на големия български писател  Йордан Йовков (1880–1937г) се намира на площад "Голямо бърдо". В нея Йовков е живял до 13-ата си годишнина, когато цялото семейство се е преселило в Добруджа. През 1957г къщата е превърната в музей, отразяващ обстановката, в която е израснал писателят. Обявена е за архитектурно-строителен паметник. Експозицията, съставена от негови документи, ръкописи и снимки, разказва за живота и дейността на Йордан Йовков. Къщата е скромна едноетажна постройка, състои се от две стаи и малко антре. В едната стая е представен обликът на типична стая от този край, с мебелите и посудата, мястото за спане на семейството. В другата стая има сбирка от произведения на Йордан Йовков. Акцент в експозицията е писалката, с която писателят пише "Старопланински легенди". Този сборник разкази е вдъхновен именно от родния край на автора. В двора, изпълнен със зеленина, е издигнат паметник, на който Йовков е изобразен седнал на стол и потънал в мисли. Йордан Йовков пише за деца и възрастни. Книгите му са преведени на повече от 20 езика. Най-известните му творби са "Старопланински легенди", "Вечери в Антимовския хан", "Ако можеха да говорят", драмите "Албена" и "Боряна" и др.

В "Старопланински легенди" са описани истински истории, случили се в Жеравна. На много от къщите има табели с информация от кой разказ е дадената къща.

Църква „Свети Николай“. Построена е през 1834 г. Първоначално е изографисана от майсторите зографи Йордан Михайлович от град Елена и Георги и Генчо от Трявна. Изписването започва на 6 май 1833 г. и завършва на 20 декември 1840 г. Днес към храма е подредена богата експозиция от икони, каменна пластика и църковна утвар. Иконите са датирани от втората половина на XVIII и началото на XIX в. Те са дело на автори от тревненската школа и неизвестни автори работили в ранната средновековна традиция. Запазени са и богослужебни книги от втората половина на XVIII в. Днес църквата е действащ храм.

 

 В къщата на Руси Чорбаджи може да се разгледа интересна експозиция, представяща различни занаяти от времето на Възраждането, практикувани в Жеравна. Впечатление правят огромният ръчен стан, както и фините ленени тъкани, които жеравненки са тъкали с майсторство. Къщата е обявена за архитектурно-строителен паметник  от 1978г. Руси Чорбаджи е бил чорбаджия в Жеравна, по-късно и кмет. Един от най-богатите хора в селото, имал е 30 000 глави добитък, овце, кози и коне и няколко дюкянчета. Търгувал е в Турция и Гърция. Според една легенда дъщеря му Калинка била отвлечена от Индже войвода, който пощадил къщата, но не и бащата на възлюбената си, заради това, че Руси Чорбаджи предупредил котленци за опасността от нападения и те успели да се защитят.

Според друга легенда Когато кърджалиите идвали в селото да отвличат моми в едно и също време от годината, той се е намесил, като измислил план и казал на мъжете в селото да скрият всички моми в гората. Когато кърджалиите дошли, не видели нито една мома и се усъмнили, по-късно разбрали за измамата и убили Руси Чорбаджи в къщата му, както и двамата му синове. Къщата на Руси Чорбаджи е превърната в музей, посветен на живота му като активна личност – заможен, участвал в управата на селото по онова време. Отвън не се подозира за богатството на красивите архитектурни решения и детайлите отвътре. Правят впечатление оригиналните ажурни резби над вратите, по рамките на долапите, по вратите и дори по изкованите от желязо детайли – фигури на звезди, цветя, листа, плодове, птици, змии (старата българска декоративна традиция за стилизация на заобикалящия ни растителен и животински свят).