Белоградчишките скали са уникален природен феномен не само в България, но и в цяла Европа, дори може да се каже и в целия свят. През 2009 г. те участваха в конкурса за новите 7 природни чудеса на света и се наредиха на 77-о място. Те вълнуват и привличат туристи открай време със своята интересна история, мистични легенди и приказно красива природа. Намират се над Белоградчик и определено си заслужава да бъдат посетени дори повече от веднъж. Мястото е величествено, невероятно красиво и просто няма как да не се влюбите в него. Има научни данни, които показват, че Белоградчишките скали са възникнали още през Палеозойската ера, преди около 230 млн. години, като постепенно са се наслагвали песъчливо-мергелни скали. На по-късен етап те са били залети от море, на дъното на което са се отлагали чакъл, глина и пясък. Червеният цвят на скалите се дължи на железните окиси и хидроокиси, които се съдържат в тях. Като резултат от тектонски цикъл, комплексът се нагънал и се е появил на сушата, като районът на Белоградчик е попаднал в центъра на една голяма пукнатина. Под влияние на водата, ветровете и колебанията в температурите, варовиците от тези части се разрушили частично и са разкрили силно напуканите конгломерати. Така в продължение на милиони години природата е изваяла от приказни и причудливи форми, които днес оприличаваме на хора, животни и птици. Изваяните скални колони, образуват естествена крепост, която се е използвала с отбранителни цели още от дълбока древност.
Скалите се групират в 5 скални групи. Централната група скали и разположена южно от Белоградчик. Тук са най-интересните и внушителни образувания - Адам и Ева, Ученичката, Мечката, Овчарчето, Дервишът, Първа плоча, Камилата, Гъбите, Кукувицата, Червената стена, Мадоната, Конникът, Монасите, Мислен камък, Хайдут Велко, Боров камък и много други.Легендата за Монахът и Монахинята. Има доста легенди за тези красиви природни феномени, които са се запазили и до наши дни и са част от местния и национален фолклор. Почти всяка фигура, която природните сили са оформили, има свое собствено име и мит. Една от най-разпространените легенди за скалите е за две конкретни, които се наричат Монахът и Монахинята. В нея се разказва как някога на две високи скали край Белоградчик имало два манастира – девически и мъжки. Една млада монахиня се откроявала от всички със своята неземна хубост, която била добре скрита под дългите монашески дрехи. Тя се казвала Вита или още Витиния. За зла участ тя се влюбила в монах на име Лука, който бил от близко намиращия се манастир. Тяхната любов била невъзможна, против законите на духовенството. Те се срещали тайно, но калугерките разбрали за това и я затворили в тъмна килия. Нейният любим обаче намерил начин как да я посещава, не след дълго от килията на Вита се чул детски плач и тогава калугерките разбрали, че това дете е плод на забранената любов между Витиния и Лука и я прогонили и проклели заедно с детето. Това се случило в една ужасна нощ, през която виела люта буря. Лука гледал своята любима и рожбата си от отсрещния хълм, където бил заловен от монасите заради любовта си към Вита и безутешно плачел, защото нямал представа как да им помогне. В този момент земята се разтресла, унищожила двата манастира, а двамата влюбени и рожбата им се вкаменили, завинаги вперили погледи един в друг и по този начин се спасили от смъртоносната буря.
Всяка фигура от комплекса на Белоградчишките скали има свое собствено име – Монахът, Монахинята, Конникът, Ученичката, Мадоната, Лъвът, Мечката, Адам и Ева, Замъкът.Крепостта „Калето“. Крепостта „Калето“ е един от най-добре запазените паметници на културата у нас и е с национално значение. Тя е и една от най-добре запазените крепости по нашите земи. Смята се, че още римляните са използвали естествената непристъпност на скалите, като са направили и две крепостни стени – от северозапад и югоизток. Крепостта разполагала с две водохранилища (щерни) за вода. Те са издълбани в скалите и са дълбоки около 5 м., като са се пълнели със снежна и дъждовна вода. Събраното количество вода се е пазело като неприкосновен запас. Съвсем близо до крепостта са открити останки от римски акведукт. През втората половина на XIV в. българският владетел Иван Срацимир разширява крепостта. Той издига две преградни стени от югоизток и северозапад и настанява в него един гарнизон. По време на неговото царуване Белоградчишката крепост се превръща във втората по големина и значение след тази във Видин, която е била и главната крепост-замък на Срацимир.
В края на XIV в. българските земи са завладени от турците. През 1396 г. те превземат и Белоградчишката крепост. Самите турци правят няколко разширения на вече съществуващата крепост. До началото на XIX в. те извършват различни малки поправки и доукрепвания, без реално да изменят средновековния ѝ вид. От 1805 до 1837 г. се извършва цялостно преустройство и разширяване на крепостта, съобразено с тогавашните изисквания за строителните действия. Под ръководството на френски и италиански инженери, крепостта се сдобива със своя сегашен облик, наподобяващ европейските крепости. Крепостните стени имат дебелина от 2.5 метра в основата си и достигат до цели 12 метра височина. Оформени са три крепостни двора, разделени с масивни портали с врати, обковани в железни ленти. Изградени са караулни помещения, три оръдейни площадки, три оръдейни амбразури, 365 бойници по крепостните стени, помещения за складове и боеприпаси. Крепостта е разполагала и с мелници за сол и жито, 4 водохранилища. Голямо значение за отбраната на крепостта имал и външният отбранителен пояс, който се състои от вкопани в земята дебели колове и изплетени от пръти кошове, пълни с камък и пръст.Общата площ на крепостта е впечатляващите 10 211 кв. км. Като военно съоръжение „Калето“ се е използвала за последен път през Сръбско-българската война през 1885 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар